ПРЕДИСЛОВИЕ – Да се знае, да се помни! 1-ва част.

Димитър Кирекчиев: Документите говорят:

Обв. заключение на ДС № 11/57 г. (Док. № 12). Обв. акт № 181/57 г. (Док. № 16) Присъда № 341/1957 г. (Док. №18): „Вражеската проява“ е извършена от Димитър Кирекчиев (Керетчиев), на 21 юни 1957г. Като войник, на „Секретна секция”, е намушкал с щик портретите на членовете на Политбюро на СССР и НРБ с цел „да може да разколебае и внесе морално разложение всред личния състав и намали неговата бойна и политическа готовност… насочвайки ги към противодействие срещу българските и съветските ръководители и в тяхно лице срещу българската и съветската държава“. „…Той прескочил и не нанесъл никакви дупки с щика си на карикатурите, осмиващи капитализма …С това той е показал своята политическа ориентировка и поддръжка на противниковия, империалистически лагер…“.
При разпитите участва и полковник Тимофеев, специално командирован от КГБ.

ДИМИТЪР КИРЕКЧИЕВ (ДИМИТЪР КИРЕТЧИЕВ) – ДОКУМЕНТИТЕ ГОВОРЯТ:

shefa_oldЗа хората, които през 50-те години на м.в. имаха волята да се противопоставят на комунистическата диктатура и участваха във „Вражеската проява”, която бе извършена към 15.00 часа на 21 юни 1957г. в поделение 50 030 – Устово, което бе подразделение на поделение 60 020 – гр. Смолян, с командир на бригадата – генерал Стою Неделчев (по кръщелно Неделев) – Чочоолу.

По паспорт съм Димитър Атанасов Кирекчиев. В кръщелното Димитър Киречиев. На 79 години, издател на списание „Туризъм и отдих“ и на други издания, и на 5 сайта. Собственик на рекламно – издателска фирма – „Дакер“ ЕООД.

КАКЪВТО И КОМЕНТАР ДА НАПРАВЯ, ТОЙ БЛЕДНЕЕ ПРЕД ДОКУМЕНТИТЕ.

В тази справка ще се позова и коментирам само по официално предоставените ми документи (ксерокопия, някои от тях некачествени)., които получих КРДОПБГДСРСБНА, на 15 юли 2013 г. и 25 август 2015 г. – след 57 години издирване.

До 15 юли 2013 г. нито за себе си можех да посоча, че съм участник в тези събития, нито кои други рискуваха и ми оказаха съдействие.
Задържан съм не 21 юни 1957 г.На втория ден западните радиостанции съобщават за „бунт във въоръжените сили на България“. 7-мо управление на ДС (Охрана на правителството), 5-то у-ние на ДС (Военно контраразузнаване), 1-во у-ние на ДС, за едно и също престъпление започват едновременно две следствия срещу мен по чл. 81 и 361 от НК.

*Чл. 81 е в „особена част“ на тогавашния НК – за „Престъпление против Народна република България“, в раздел „Предателство и шпионаж“ и гласи: „Който извърши каквото и да е действие против военната мощ на страната с цел да намали бойната способност или борческия дух на въоръжените сили или да ги отклони от задачите им, се наказва с лишаване от свобода не по малко от 10 години, а в особено тежки случаи – със смърт“.
(Док. № 2 – НК в сила за периода от 1952/1963 г.).

Паралелно срещу мен са водени две следствия независими едно от друго:
Първото досие с гриф „Строго поверително – да се пази вечно“ МВР-ДС-II – СЛ – Д – 4247, № 239/1957. Конфиденциално. Да се ползва от висшите етажи на властта на България и КГБ – СССР.

Второто, с гриф „Строго секретно! Арестанско! от МВР отдел ДС – Пловдив № 11/1957 г. За вътрешна консумация, да се ползва от „Военен съд“ и „Военна прокуратура“ – Пловдив.

*ФАКТЪТ, че има досиета (три тома) с гриф „Строго поверително – да се пази вечно“ потвърждава значимостта на „Вражеската проява“ от 21 юни 1957 г.
Гриф „Строго поверително – да се пази вечно“ не е марка на ДС, поставя се по нареждане на КГБ. “( Комите?т госуда?рственной безопа?сност на СССР). За събития, които реално застрашавали СИВ, „Варшавския договор” и социалистическия строй.

Едно от тези събития, заключено с гриф „Строго поверително – да се пази вечно“, подчертано с дебела черта, е за „вражеската проява“ от 21 юни 1957 г., извършена от редник Димитър Кирекчиев, в граничен район, във военно поделение 50030 – Устово, в „Секретна секция“.

В периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г. в България са съставени не повече от 5 досиета с допълнението гриф „ да се пази вечно“.

Убеден съм, че сега в никой музей или архив в България няма да намерите досие гриф. „Строго поверително да се пази вечно“. Информацията е, че 1990г. и последните от тях са предадени на КГБ.

При търсенето от мен, а и от други лица, в музеи, архиви, институции – документи с гриф, „Строго поверително –да се пази вечно“, както и при запитването към лица от ДС, ДАНС, Комисията по досиетата и архивари, на бивши корифей от Държавна сигурност, в т.ч. и на генерал Тодор Бояджиев (бивш зам. шеф на – Първо главно управление на ДС), проф. Димитър Иванов (бивш шеф на Шести отдел на Шесто управление на ДС) и други – всички те са категорични –в правилника на ДС, не е посочено, че може да ползва гриф „ДА СЕ ПАЗИ ВЕЧНО“. Ако е имало такъв случай, а то е имало, то е по нареждане на КГБ до министъра на МВР и до Политбюро на БКП.
Факт е, че висши служители на ДС, в т.ч началници и зам.-началници, не са запознати и не знаят за съществуването на досиета с гриф допълнението „Строго поверително – да се пази вечно“ (има и такива, които знаят, но отричат от съображение за своята сигурност).

Фактът, че досиета с този гриф не се намират в българските архиви и музеи, говори за бурята, която предизвика през 50-те години на м.в. „Вражеската проява“ със символичното убийство чрез портретите на първите ръководители на НРБ и СССР и членове на Политбюро на БКП и КПСС. Това обяснява, защо след 57 г. бивши и настоящи се опитват да заличат и компрометират „Вражеската проява“ от 21 юни 1957 г.

Сега идват колекционери при мен, за да получат ксерокопия с автограф от досие том № 1 с гриф „Строго поверително – да се пази вечно“. Те били чували, че имало досиета с този гриф, но за пръв път ще имат възможност да го притежават. Интерес проявяват и от някои музеи и архиви, а на други вече съм го предоставил.
*На международен форум в Москва руски разследващ журналист ме запозна с човек на преклонна възраст, който през 50-те години на м.в., с чин капитан (пенсионирал се като генерал), е изпратен от КГБ в София. Той си спомни за случая и каза: „Сега този факт може да се възприеме за хулиганство, но в ония години, когато НАТО и „Варшавския договор“ се бяха хванали „за гушите“, твоята проява със символичното убийство на ръководителите на СССР и България и на членовете на Политбюро на БКП и КПСС наля масло в огъня на империалистите и компрометира монолитността на въоръжените сили в социалистическия лагер. Ти нанесе удара не къде да е, а в сърцето на българската армия – „Секретна секция“, и то в деня, когато в поделението край границата с Гърция имаше представители на „Варшавския договор“. Не случайно НАТО те спаси от оловото, след като те предложиха и те замениха с наши съветски агенти, задържани във Франция.

Благодарение на колега, руски журналист, през март 2015 г. прегледах във ФР Русия, няколко документа от том № 2 и 3. Поради съществуващото законодателство на Русия, не получих ксерокопия.

През 1957/58 г. многократно съм разпитван от генерал Господин Гочев, н-к на ПГУ – ДС (разузнаване). Медицинските експертизи, договарянето ми и размяната ми със съветските агенти се ръководят от него. В средата на 90-те години на м.в. случайно се срещнахме в градинката пред църквата „Света Троица“. Той ме позна. Разговаряхме. От него разбрах, че по нареждане на министъра на МВР Георги Цанков, лично той е комплектувал през 1962/63 г., досиетата ми с гриф „Строго поверително – да се пази вечно“ и ги е предал на КГБ. Той потвърди и казаното от капитан Стоян Славчев, че лично той през 1963 г. е разпоредил подполковник Костадин Николов да се понижи в майор и полковник Ризов да се понижи в подполковник за съставяне на документи с невярно съдържания и подмяна на имена на истински експертизи с незаконни освидетелствания *2. В Том № 1 на досие с гриф „Строго поверително – да се пази вечно“ е приложена: „СПРАВКА“ (Док. № 35) с гриф „Строго секретно, за прегледано дело“, „съгласно заповед № 1-42 от 15.02.1962 г. на Министъра на МВР Георги Цанков, за заведено дело № 4247/1957 г. на Димитър Киретчиев“.

В тази „Справка“ на 06 март 1962 г. полковник Ив. Г. Ябуков, следовател от Държавна сигурност (ДС), докладва: „И не намерих материали за унищожаване“.
Заповед № 1–42 от 15.02.1962 г. е издадена от министър Георги Цанков, но тъй като той е в немилост (освободен е на 17 март 1962 г.), заповедта е подписана от зам.-министъра на МВР – генерал Григор Шопов. Два пъти съм разпитван в кабинета на министър Цанков.

Със заповедта на Министъра на МВР лично съм запознат през 60-те години на м.в.

От ЦК на БКП нареждат на министъра на МВР да изчисти от досието ми всичко, свързано със замяната ми със съветския разузнавач и да го предаде на КГБ (б.а. затова полковник Якубов „не намерил материали за унищожаване“).

На основание заповед № 1–42 от 15.02.1962 г. на министър Цанков, досиетата ми Гриф „Строго поверително – да се пази вечно“ са обработени. От Том № 1 материалите са прехвърлени в Том № 2 и 3. От Том 2 и 3 по-малко значимите документите са прехвърлени в Том № 1. Том № 1 (осакатен) остава в България. Том № 2 и 3 са предадени от Господин Гочев, н-к на ПГУ – ДС (разузнаване), (1952–1964 г.) на КГБ и заминават за Москва (Господин Гочев е водещ при размяната ми със съветските агенти, задържани във Франция).

В ТОМ № 1 на досие с гриф „Строго поверително – да се пази вечно“ е запазен „КОНТРОЛЕН ЛИСТ“ от 05 март 1986 г. (Док. № 36) с гриф „Строго секретно“ , от който е видно, че и след 30 години, във резултат на „Вражеската проява“ от 1957 г., ДС ме преследва и за пореден път задържа. (б.а.Започнала е перестройката, побългаряването на турците, вълнение в Полша, ГДР… ДС се страхува от мои изказвания, изпращане материали до западни радиостанции и контакти със Запада). Досието ми на19.07.1985 г. е извадено от Петар Синитеков (руснак), за дело фонд … № 239/1957г. (№ 239 /1957г. е досието с гриф „Строго поверително – да се пази вечно) на лицето Димитър Киретчиев. За втори път досието ми е извадено на 05 март 1986 г. от майор Валентин Чолашки. В началото на април, 1986 г. зрелищно съм задържан от майор Чолашки и Марков от ДС, в присъствието на над 30 човека, на които е обяснено, че съм задържан за шпионаж. С белезници бях закаран в кабинета на шефа на ДС. Първоначално съм обвинен за шпионаж. (има документ). Няма доказателства. Инсценира се подкуп (отпада). Двама цигани са извадени от затвора да свидетелстват срещу мен.

Изпратен съм в Софийския затвор, за криминално престъпление, но не с криминално досие, а с политическото ми досие. През ноември 1989г. съм освободен от затвора.
Това досие с гриф „Строго секретно – с протокол рег. № 0–61 в Софийския затвор, на 13. 02. 1990 г. е унищожено. Останали са само 4 страници. Унищожена е една история. В това досие имаше над 250 значими документа за мен и баща ми. Баща ми има членска карта № 1 за член на БЗНС. Подписана и лично връчена през декември 1944 г. в кино „Балкан“ -– Пловдив от Николо Петков. Тази членска карта се намира в Историческия музей – Смолян (според Светла Даскалова, тя е национална. Според мен чл. карта № 1 за член на БЗНС е за Пловдивска област или за Смоленски регион). В това досие имаше документи за възродителния процес, инсценировки на ДС, вражески прояви на чужденци и турци, контакти с тях, предотвратяване на вражески прояви и т.н. (част от тях сега са в частни архиви).

То се отнася само за периода 1977–1991 г., когато поех отговорността да предотвратя „Вражеска проява“ подготвяна от турци и други националности, с които подържах контакти (б.а. убеден съм, че те си нямаха хабер за „Вражеска проява“, но ДС ги бе нарочило). Предупредих ги, в т.ч. германците, които ми бяха на гости в Смолян, турското военно аташе – полковник Фаут Ерсой (роден в село Воденичарско, общ. Джебел, като дете, родителите му се изселили в Турция) и е вуйчо на моя работник Бейтула Аптулов, който за да се спаси от арест го бях приютил, заедно с още трима негови познати по време на възродителния протест във вилата ми в Симеоново.
Ако те замисляли „Вражески прояви“ и не са осъществена – аз съм ги предотвратил.

* На 21.06.1958 г., съгласно предварително начертан и съгласуван план, аз съм поставен на пост на най-охраняваният и значим обект във военно поделение – „Секретна секция”. Във коридора на който е и официалния кът, във който са поставени портретите на първите ръководители на страните от „Варшавския договор“ и на членовете но Политбюро на БКП и КПСС . Автоматчик съм, но за този караул получавам винтовка с щик. Избран е момента когато целият войнишки и офицерски състав, служителите от щаба и „Секретна секция“, както и наблюдаващите от Варшавския договор отиват на учение в местността „Белия камък“. В щаба и „Секретна секция“ няма никой – всички врати са запечатани (Протокол от 15.10.1957 г., свидетел № 1 – Георги Томов: „Тогава в щаба нямаше никакъв човек“). В караула са поставени войници и офицер, запознати с подготвяното символично убийство, чрез портретите на ръководителите на НРБ и СССР и членовете на Политбюро на БКП и СССР. В 15.00 часа аз извърших символично убийство, намушках портретите на всички ръководители на НРБ и СССР и Политбюро на КПСС и БКП. За да подчертая политическия характер на проявата, не намушках карикатурите изобразяващи империализма и Бонското правителство.
(Виж, Абзац: „Подготовка, организация и сценарии на „Вражеския акт“).

ДОКУМЕНТИТЕ ГОВОРЯТ

В този справка ще се позова и ще коментирам само по документи официално предоставените ми на 15 юли 2013 г. от „Комисията по досиетата“. Макар и осакатени, те говорят.

** Откъс от „ОБВИНИТЕЛНОТО ЗАКЛЮЧИНИЕ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ по следствено дело № 11 от 1957 г.“ (док. № 12 ).

„Обвиняемия по следствено дело е редник Димитър Атанасов Кирекчиев – войник от поделение 50 030 – Устово. Същия е роден на 02 юли 1937 г. в гр. Кричим. Настоящото му местожителство е в гр. Смолян. По народност български гражданин, неженен, неосъждан, със средно образование, изключен член на ДСНМ. След като завършил средното си образование в село Райково, Смолянско, през 1956 г., обвиняемият редник Димитър Киретчиев е бил назначен за волнонаемен учител на основното училище село Ряка, Смолянско. Там той престоял като учител до м. ноември 1956 г., след което е постъпил войник, в поделение 50 030 – гр. Устово… На 21 юни, 1957 г. като е стоял на пост пред секретна секция на поделението, между 14 и 16 ч., той започнал да нарушава умишлено уставните правила на вътрешната служба и на караулна постова служба… Започнал да мушка с щика на карабината си ликовете на потретите, окачени на стените на коридора”.

Изброяват се ликовете на Югов, Михайлов, Ворошилов, Булганин, Жуков. ДС прикрива, че са намушкани и ликовете на Живков, Хрушчов и други ръководители от Варшавския договор.

„…Същевременно той прескочил и не нанесъл никакви дупки с щика си на карикатурата, осмиваща капитализма. С това той е показал своята политическа ориентировка и поддръжка на противниковия, империалистически лагер. Извършил е действие, с което е дал възможност за поддръжка на противниковия, империалистически лагер, насочвайки ги към противодействие срещу българските и съветските ръководители и в тяхно лице срещу българската и съветска държава. Още повече, че надупчените с щика ликове на ръководителите на двете държави са били видени от немалко свидетели и са станали достояние на почти всички войници… Вместо да служи за пример и на останалите войници с образованието си, с културата си и най-вече с марксистко-ленинската си подготовка (пропуска Фройд и други мислители – б.а.), която той добре владеел, започнал да дава лош пример на останалите войници…” „Изключен от ДСНМ“.

Гореизложеното се подписва от майор Николов от ДС със заключение: Димитър Кирекчиев да бъде осъден по чл. 81 от Наказателния кодекс (НК).

По тогавашният НК, чл. 81 е в Особена част на НК, за „Престъпление против Народната република“, в раздел „Предателство и шпионаж“ и гласи: „Който извърши каквото и да е действие против военната мощ на страната с цел да намали бойната способност или борческия дух на въоръжените сили или да ги отклони от задачите им, се наказва с лишаване и от свобода не по малко от 10 години, а в особени тежки случаи – със смърт“. ( док. № 2 – Наказателен кодекс в сила от 1952 г. до 1963 г.).

*Полковник Митов от 7-мо (Охрана на правителството) управление на ДС: „Димитре, ако беше извършил физическо убийство на някои лица от намушканите с щик портрети, щеше да бъде по-малко престъпление, отколкото сега когато, макар и символично, чрез портретите „уби“ първите ръководители на България и Съветския съюз”. След като ми удари няколко шамара, продължи: „Не аз ти ударих шамара, а ти удари шамара на въоръжените сили от социалистическия лагер пред империалистите. Засега за империалистите си идол, а за нас си вра г. За враговете на народа и смъртта е малко. Затуй те подвеждаме по чл. 81 от НК“.

Тъй като проявата е насочена и срещу съветските ръководители и съветската държава, при разпитите участва и полковник Тимофеев, специално командирован от КГБ (на руски  Комите?т госуда?рственной безопа?сности).

Под въпрос е било дали да бъда съден в България или в СССР. Дали действието ми е било насочено само към въоръжените сили на България и Съветския съюз, или към целия Варшавски договор.

**Присъствието на полковник Тимофеев от КГБ не е случайно.

Не е случайно, че Димитър Кирекчиев е обвинен и съден по чл. 81 от НК.

В този период във Франция е задържан съветски агент за “Престъпление срещу Република Франция”.

Аз съм обвинен по чл. 81 за „Престъпление против Народната република България“.

Във Франция е задържан съветски разузнавач за „шпионство“.

Аз съм обвинен в раздел „предателство и шпионаж“ от НК.

Във Франция е задържан съветски агент за разузнаване на: „въоръжените сили на НАТО и Франция“.

Аз съм обвинен и съден за „действие против военната мощ на страната“. Член 81 от НК предвижда дори и смъртно наказание.

В резултат на обвинението ми по чл. 81 от НК, интерес към моето действие с намушкване на портретите проявява Франция. Направено е предложение към българските власти – аз да бъда освободен, а те да освободят съветски агент, задържан във Франция. На 8 февруари 1958 г. в София се подписва споразумение от представители на Франция, СССР и България (абзац – споразумението за размяната ми със съветския агент е подписано). Отпада обвинението ми по чл. 81, а съветски разузнавач, задържан във Франция е освободен.

**На 21 април 1958 г. в 9.00 часа съветският разузнавач на име Лионид е качен на самолета в гр. Лион, Франция. В същия ден, 21 април 1958 г., на 10-тия месец от задържането ми, в 11.00 часа, аз съм освободен от Плевенския затвор. Член 81 от НК е отпаднал от обвинението ми.

През 1992 г. Леонид дойде в България и се запознахме.

*В началото на 60-те години на м.в., преди част от моите досиета да бъдат унищожени, а други предадени на КГБ, с тях се запознава Никола Странжански – журналист, писател и изследовател. Името му дава възможност в миналото да ползва архиви на ДС и да си кореспондира със западни журналисти. Владее шест чуждестранни езика. Като виден есперантист официално поддържа контакти с чужденци и е имал възможност да пътува из западни страни. През 60-те години на миналия век ДС го допуска в архивите си и му позволява да прочете материалите по моето дело и да се запознае с публикации в чужбина. В роман-дневника си „Сага за безвремие , той възпроизвежда прочетеното в Архива на ДС:

**„За Тодор Живков идеята е добре дошла, защото той може да направи голяма услуга на КГБ… На българския военен аташе е подхвърлено, че ако не бъде убит устовския войник, то те са готови да освободят двама аса от съветското разузнаване, задържани в Париж…“.

31

Роман-дневника, документи и спомените, които Никола Странджански през 2005 г. ми предостави, бяха ми отнети насила от непознати лица с маски на 03. О7. 2012 г. Тогава ми бяха отнети и много други документи в т.ч. и лаптопа… Това е документирано.

През м. юни 2013 г. потърсих по телефона сина му, полковник Христо Странджански, съдия във Военно-апелативния съд, с молба да получа книгата и да се запозная с архива на баща му. Отговорът бе: ”Баща ми почина през 2009 г. Неговият архив е изчезнал“. Изчезването на неговия архив не ме изненада, тъй като бивши от ДС се бяха постарали да унищожат всички документи, снимки и спомени, свързани с моята личност. Независимо къде и при кого се намират.

57 години издирвах досието си. Изпратил бях над 40 писмени запитвания до различни инстанции в т.ч. „Архиви” на ДС, КДС, ВКР, Военна прокуратура и съдилища, МВР, Комисията по досиетата и т.н. ОТГОВОРЪТ от тези инстанции беше: „Няма такъв случай, няма такова досие“.

 *******-****

** По една случайност попаднах по дирите на изчезналите досиета.

През м. февруари 2013 г. в „Държавен архив“ – София, срещнах възрастен господин, на 88 г. След като разбра какво търся в архива, дойде при мен, представи се като полковник, през 1957 г. е бил капитан от бившето 7-мо у-ние на ДС и каза: „Работил съм върху досието на Димитър Кирекчиев – навремето ти ни създаде голям проблем. Досието ти е прочистено“. Той ми посочи, че част от него се съхранява в Архива на Комитета за държавна сигурност (КДС). (През 1963 г. за известен период от време ДС е преименувано на КДС). „Другата част е в КГБ – Москва и в Архивите на ЦК на БКП“ и т.н.

На основание казаното от него, през м. април 2013 г. уведомих писмено и устно инстанциите и Комисията по досиетата – къде да търсят досието. През м. юни 2013 г. бях уведомен по телефона от Комисията по досиетата, че те са открити и на 15 юли 2013 г. ми предоставиха ксерокопия, заверени с „Вярно с оригинала“ (б.а. – Част от представените ми ксерокопията не са качествени и избледнели). Но това бяха само остатъци от досиетата, които били останали на съхранение в архива на КДС – Пловдив.

** Документи с гриф „Строго секретно“. Унищожени от ДС, а други извадени от архивите на ДС, КДС и ВКР, и до сега са в неизвестност.

Цитирам няколко от тях:

ПЪРВОТО досие (док. № 3 ). с гриф „Строго секретно – само в един екземпляр“ по НОХД – 247/1957 г., взето от архива на КГБ на 28 септември 1967 г. От документа се вижда, че и до днес то не е върнато в архива на ДС, ВКР, КДС. Информацията е: тъй като в него имаше материали за договорките и размяната ми със съветски разузнавач, задържан в Париж, то е предадено на КГБ (на руски  Комите?т госуда?рственной безопа?сности на СССР).

ВТОРОТО досие (док. № 4). с гриф „Строго секретно“, взето от архива на КГБ на 28 септември 1967 г. След като ДС изважда от него секретните материали, то е върнато в архива на КГБ – след 5 години, на 25. 02. 1972 г. Датата съвпада с деня, годината и месеца, в който съм принуден да напусна Смолян, тъй като е гранична зона.

Тези папки били толкова „строго секретни” и значими, че няма подпис и името на О.Р., който ги е извадил от Архива на КДС, както и на кое лице и на коя инстанция са предадени. Не е попълнена и графата „Движение по делото”. Според архивари – настоящи и бивши от ДС, ДАНС и специалисти от разузнаването – това е прецедент, дори за ДС, КДС и КГБ. „След като те са извадени без тези реквизити, лицата – анонимни, получателят е засекретен, означава че в папките има свръх секретни документи и представляват държавна тайна”.

Тези две досиета са иззети от Архива на КДС три месеца преди Чешкото въстание. Чешките събития започват от 5 януари 1968 г. и продължават до 20 август с. г., когато СССР и страните от Организацията на Варшавския договор (с изключение на Румъния) окупират Чехословакия. България е първата страна, настояла за военната интервенция в Чехословакия, и последната, която се извинява за участието си в потушаването на Пражката пролет.

КГБ има информация, че в Прага се подготвя въстание за излизане от Варшавския договор. КГБ уведомява службите за сигурност от социалистическите страни. Взети са превантивни мерки спрямо изявени политически неблагонадеждни лица. Задържан съм за три дни. По време на задържането съм запознат с досиетата. Целта е да се убедя какво ме очаква, ако не приема условията. На третия ден от задържането ми съм принуден да подпиша „клетвена декларация“ (същата липсва в досието), че няма да вземам отношение за това, което става в България, СИВ и Варшавския договор. Няма да се срещам с чужденци, да не участвам във вражески прояви, разправям вицове, да не кореспондирам със западни радиостанции и да не напускам Смолян. Да нямам претенции да получа част от досието си и т.н.

Трето досие с гриф „Строго секретно“ – с протокол ре г. № 0 – 61 в Софийския затвор на 13. 02. 1990 г. е унищожено от Държавна сигурност В това досие имаше над 250 значими документа – за периода след 1977 г. В т.ч. за възродителния процес, инсценировки на ДС, вражески прояви на чужденци и турци, контакти с тях, предотвратяване на вражески прояви, обвинение за шпионаж, нерегламентирани срещи и т.н.

Това е една от причините досиетата ми да бъдат дълбоко засекретени, други да бъдат унищожени, а трети и досега да са в неизвестност.

Някои документи с гриф „Строго секретно” се запазват благодарение на съдия майор Панко Кадийски, който нелегално ги изважда от Архива на ДС и ги включва в досието.

 *******

**ПОДГОТОВКА, ОРГАНИЗАЦИЯ И СЦЕНАРИЙ НА „ВРАЖЕСКИЯ АКТ”

През 50-те години на м.в. комунизмът още не бе промил мозъците на хората. Голяма част от българите не можеха да приемат комунистическата диктатура, инсценировките, репресиите, политическите преследвания, изселването, насилствената колективизацията, смъртните присъди и т.н. За да се спасят от репресиите, много хора се самоубиха. Други бяха изпратени по концлагери, затвори и психиатрии. Някои, за да се спасят от социалистическия „рай”, преминаха границата – оставиха костите си по родопските чукари. Трети безследно изчезнаха. Унгарското въстание през 1956 г. върна надеждите.

*Тогава „горяните” все още бяха в Балкана и се бореха срещу тъй наречената „народна власт”. (Заб.: За този период, организираното съпротивително движение и за срещите ми с „горяните”, допълнително ще представя материали).

С двама от горяните се запознах случайно. Като ученик през 1954 г. бях в гората да сека дърва. Излязоха двама души и дойдоха при мен. Заговорихме се, казаха, че познават баща ми, офицер Томов, Каранлъков, Харитев, Пенчежиев и др. На няколко пъти им носих храна, извърших проучване, което поискаха. С един от тях отново се срещнах през 1958 г. в Плевенския затвор.

*Указания от София в повече от случаите се получаваха чрез Иван Ранков. С Ранков установих контакти през 1955 г., когато той дойде при мен от името на един от горяните. Оттогава бе приятелството ни. След освобождаването ми от Плевенския затвор от него получих морална и материална подкрепа. Дължа на него записването ми в Строителния техникум. Преди това бях приет да следвам в Софийския университет, но по нареждане на ДС бях зачеркнат от списъците на СУ. Без мое знание, през ноември 1960 г., Ранков отишъл и ме записал в Строителния техникум – Устово. Придобих професия, с която си изкарвах хляба от 1963 г. до 1990 г. (Иван Ранков, софиянец, преселил се в Смолян в началото на 50-те години на м.в., а може би и по-рано. Построява къща в махалата, на неголямо разстояние от къщата на баща ми. Продава къщата през 70-те години на м.в. и се връща в София. Изключително ерудирана и харизматична личност. Има две дъщери. Доколкото си спомням, една от тях се казва Магдалена).

От Ранков подразбрах, че има център за съпротива срещу „народната власт“ и канал за прехвърляне на недоволни през границата за Гърция. А също така, че групата в Смолянски регион е от над шест човека. Срещите с него ставаха в Устово, до работилницата на медникарите. В съседство имаше сладкарница, където получавах информация. Когато Ранков идваше в Устово, един капитан от поделението ме спираше и казваше: „Роднината е в Устово”. Идваше с мен до портала, казваше на часовия, че излизам с него. След срещата ме чакаше и пак през портала ме връщаше в поделението. За съжаление, след 57 години не си спомням с точност неговото име. Но и досега неговата външност е пред очите ми – висок, с кестенява коса, сини очи и тънки мустаци. В ония времена на Студената война, когато НАТО и Варшавският договор се бяха хванали в смъртна хватка, ако войсковата част бе в гранична зона, да излезеш без разрешение от поделението, бе абсурдно. Районът на поделението бе обграден с телена мрежа и почти на всеки ъгъл имаше постови. Единственото място за излизане бе порталът, който денонощно бе охраняван от двама часови.

Последната ни среща с Ранков – през месец юни 1957 г., е документирана. В протокол за разпит от съдебно заседание от 15. 10. 1957 г. свидетелят №15 – старши лейтенант Ангел Атанасов, казва (док. № 17): „Аз бях взводен командир на подсъдимия (Димитър Кирекчиев – б.а.) по време на извършване на престъплението… Един ден го видях в града като знаех, че няма разрешение да излезе и го запитах какво прави в града, но той ми отговори, че излязъл. Наредих да тръгне веднага за поделението и той ми каза „Слушам“, но като се отдели, той се спря с един цивилен другар, с когото беше преди това и аз за втори път му наредих да тръгва за поделението“. (Заб.: Въпреки инквизициите казах, че срещата е със случайно и непознато за мен лице. Издебнал съм на портала часовия и той не ме е видял, когато съм излязъл).

В Обвинителното заключение № 11/1957 г. на ДС: „Без разрешение на началниците си започнал да излиза в градски отпуск, с което фактически извършил самоотлъчка“.

При едно от идванията си Ранков каза: „Има предложение от Центъра да се вземе оръжие от поделението. Да се присъедините към „горяните” и да ви прехвърлим през границата в Гърция”.

**Абсурдното предложение от Центъра бе да се взриви склад с боеприпаси.

Ранков каза: „Взривяването на склад е ненормална идея, не е моя, не я одобрявам, но съм длъжен да те уведомя“ . Отговорих: „Това е налудничава идея. Взривяването означава жертви. Дори луд не би го направил”.

През месец април 1957 г. помолих Ранков да предаде на този Център, че ако искаме да няма жертви и акцията ни да придобие международна известност, да се заговори за недоволство от режима, който е наложен в България, трябва да ударим по върховете на властимащите от ЦК на БКП и КПСС – да извършим символичен атентат. Предложих с щик да надупчим портретите на ръководителите на Политбюро на БКП, КПСС и страните от Варшавския договор… поставени на най-знаковото и охранявано място на поделението – „Секретна секция”. Още повече, че на същия етаж бе и щабът на поделението, където бяха настанени офицери от Варшавския договор, които бяха дошли да инспектират поделението.

**Идеята чрез надупчване на портретите да разбуним духовете, е заимствана. През август 1956 г. с баща ми бяхме на море. Запознахме се с полско семейство от Познан – Полша. С дъщерята на поляка, Марта, станахме близки. Каза ми, че брат й е убит по време на въстанието в Познан, което избухнало на 28 юни 1956 г. Гордееше се с него. Имало много убити, ранени, задържани. На 27 юни 1956 г. брат й и негов приятел свалили и скъсали в Профсъюзния дом портретите на държавните и партийни ръководители на Полша и СССР. Бутнали и статуя. Наред с многото предизвикателства да избухне въстанието, действията на брат й били катализатор. Кореспондирах си с Марта. През 1962 г. по случай завършването на техникума, получих писмо. В него бе писала : „Гордея се с тебе”. Явно от ДС бяха прочели това писмо и от този момент прекъснаха всички контакти с нея. В последствие разбрах, че е емигрирала в САЩ. *От сантимент по полякинята от Ранков бях поискал по възможност акцията да е през месец юни.

На следващата среща Ранков каза: „Идеята за символичен атентат е одобрена. Съгласувана е на всички нива. Оттук нататък – умната… Ще изберем момента – в караула ще поставим наши хора, а ти ще бъдеш часови на „Секретна секция”, ще имаш исканите няколко часа да напуснеш поделението и да те прехвърлим в Гърция“.

Мисълта за „символичния атентат“, чрез намушкване на портретите така ме бе обсебила, че бях готов на всякакъв риск и жертвоготовност. Има стотици примери и у нас, и в чужбина, в т.ч. Христо Ботев и Георги Бенковски – знаели, че с чета и въстание няма да освободят България, но въпреки това заради идеята се принесли в жертва.

Политическите ми убеждения са в резултат на семейството и средата, в която израснах, на хората, с които контактувах през младежките си години. В периода 1946 – 49 г., десетгодишен, съм разнасял позиви на забраненото вече БЗНС и на младежкия Земеделски съюз. Срещал съм се с „горяни”. Укривал съм архиви и съм писал по стените срещу БКП…

**Акцията бе добре организирана. Разработени бяха всички варианти.

Преди намушкване на портретите на 21 юни 1957 г., на една от срещите с Ранков присъстваше и второ лице, изпратено от Центъра. Те ме уведомиха: „На 21 юни ще има мащабни учения и всички от поделението ще бъдат на 16 километра от Устово, в м. „Белия камък”… В караула ще поставим наши хора, ти ще застъпиш на пост в „Секретна секция“. (Аз бях автоматчик, но специално за този пост получих винтовка с щик). След като те сменят от поста, те няма да уведомят командването за надупчените портрети. Ще ти дадат време от 3-4 часа да избягаш от поделението. От северната страна на поделението, между Болницата и Устовското гробище, ще бъде прорязана телената мрежа, откъдето ще се измъкнеш. Долу ще те чака моторист, ще преминеш в нелегалност и при първата възможност ще те прехвърлим през границата. Но знай, че има риск и при неуспех те очаква присъда. Посочиш ли име и съучастник, ще те съдят за група, а това означава присъда над 15 години – запознат си с Наказателния кодекс“. (Предварително бях запознат с Наказателния кодекс (НК) и знаех за риска, който поемам. „…Ако случайно не успее акцията и те задържат, бъди сигурен, че ще те измъкнем от затвора. Имаме контакти с чужбина. Имаме разузнаване и хора във всички етажи на властта – те ще ти окажат съдействие”.

В това се убедих след задържането ми. Войници, офицери, лекари, дори следовател от ДС, прокурор, съдии и надзирател от затвора – Плевен, ми оказваха съдействие и получавах от тях информация…

На тази среща бяха от репетирахме няколко ВАРИАНТА – при положение, че не успея да избягам от поделението и ме арестуват, каква защитна теза да поддържам. „Да забравиш, че си имал помагачи. Сам, по твое усмотрение, си намушкал портретите. За да бъдеш повикан в казармата, виновни са ръководителите на НРБ и СССР. Действието ти е в резултат на гняв, нерви, лоши отношения с отдельонния ти командир Методи Златков и т.н“.

На 21 юни 1957 г. в 15.00 часа, след предварително обмислена и добре организирана акция, аз намушках портретите в „Секретна секция“, на всички ръководители на Политбюро на БНР и СССР. Същия ден около 20.00 часа, бях задържан. Инквизициите – да посоча съмишленици и подбудителите на този „вражески акт“ – започнаха от минутата на задържането ми. Предварително бях запознат с Наказателния кодекс. Един човек ако посоча – ставахме „група“.

Издържах на инквизициите и репресиите на ДС, но не посочих имена. Не станах предател. Спасих ги от инквизициите и затворите. С това облекчих и собствената си съдба, не бях съден за групово престъпление и имах възможност да варирам според обстоятелствата, да се спася от „оловото” и максималната присъда.

 ******

ВАРИАНТ №1: „Ако не успееш да напуснеш поделението и те задържат… помоли за услуга някой от войниците, по възможност доносника на Чочоолу – отдельонния ти командир Методи Златков, с когото си в лоши отношения. Той е доверено лице на ВКР и спокойно влиза и излиза през портала). Дай му бележка, да отиде в болницата (тя бе на 300 м от поделението) и от твое име да потърси д-р Петров, който да ти даде на заем пари - такъв доктор в болницата няма. Появяването на лице през нощта във военна униформа и ако потърси д-р Петров, за нас ще е ясно, че си разкрит и е изключена всякаква възможност да напуснеш поделението”.

Това е документирано в свидетелските показания на свидетел №3, отдельонният командир сержант Методи Златков, в протокол за разпит на съдебно заседание от 15. 10. 1957 г. (док. №17): „След като бе намушкал подсъдимия портретите и го задържаха в ареста и аз като отидох там, той ме помоли да занеса една бележка на д-р Петров от болницата – гр. Устово, в която му пишеше да му дадял пари. Аз запитах капитан Стоянов (ЗКПЧ) дали мога да я занеса, но той я взема и каза, че той щял да я отнесе”.

Капитан Стоянов извикал дознателя от ВКР – капитан Линов, и със Златков и още двама отиват в устовската болницата да търсят и да арестуват д-р Петров. При проверката се оказва, че такъв доктор няма.

Кой е отдельонния командир Методи Златков? Неговото име в досието като свидетел присъства най-често. Това е човекът, който бе натоварен от Военното разузнаване да следи войниците, в т.ч. и мен, за изказвания и действия „срещу народната власт“. Болшинството от войниците бяха зле настроени спрямо „народната власт“. Тогава бе колективизацията и земите им бяха насилствено отнети, за да влезнат в ТКЗС. На други, родители или техни близки бяха изпратени по лагери и затвори. Затуй моята проява с надупчване на портретите бе посрещната възторжено от тях. При един донос на Златков до ЗКПЧ капитан Стоянов, няколко войника бяхме изпратени в ареста. Пред цялата рота го нарекох „подлец”. ЦИТИРАМ Протокол на военен съд – Пловдив от 31 март 1958 г., свидетелят по делото ефрейтор Стоян Славчев. „Него много го гонеше отделионният му командир, за което той не беше виновен, а виновен беше отделионния командир (Методи Златков, б.а.), защото вземаше пари от подчинените и беше си загубил авторитета”.

ВАРИАНТ №2: „Ти прецени! Но за да облекчиш съдбата си, кажи, че си виновен…“. Обвинителен акт по прокурорско дело № 181/57 г. : „За това той първоначално е отричал своето престъпно деяние съзнавайки ясно неговия политически характер“.

**По съвет на следователя от ДС – капитан Стоян Славчев: „Кажи, че си виновен. Направил си го в нервно състояние. То няма да помрачи това, което си извършил!… Това ще ти спести много ядове. Съгласно НК самопризнание, неподкрепено от факти и свидетели, не е валидно“.

**Абзац от „Темида без везни“: Къде си капитан Славчев

page 007page1 007

Откъс от документалната книга „Темида без везни” (док. №30). Издадена през януари 1991 г. от издателство „Арбалет”, финансирана от Фондация „Конрад Аденауер”. Тя бе издадена благодарение на няколкото документа, които съдия Кадийски нелегално ми бе предоставил в началото на 60-те години на миналия век.

В повечето случаи разпитите ми се водеха от капи­тан Славчев от Държавна сигурност. Още в началото почувствах, че срещу мене стои добър човек. От кра­сивото му лице лъхаше доверие и благородство. Напра­вихме първия протокол. Той го извади от машината, прочете го, накъса го и рече: „Кажи, че си виновен. Признанието без доказателства и без свидетели не е валидно“.

Може би благода­рение на капитан Славчев аз се измъкнах със сравнително по-лека присъда на този процес.

(Протоколите за разпит на капитан Славчев липсват в досието).

**ВАРИАНТ №3: Отрепетиран сценарий преди задържането ми – с организаторите на „вражеския акт“: „Сам съм, нямам помагачи. Действието ми е в резултат на гняв, нерви, лоши отношения с отдельонния командир Златков и т.н“.

Доказателство: Многократно бях разпитван от ДС. Имало е случаи за едно денонощие да давам 3-4 пъти показания. От десетките ми разпити, в досието е запазен само Протокол за разпит от 9 юли 1957 г.“ (док. №11).

Разпитът е проведен от майор Костадин Николов, следовател при МВР – Държавна сигурност – Пловдив. По време на разпита издекламирах предварително репетираната защитна реакция:

Въпрос от следователя: „Обяснете на следствието как, при какви обстоятелства извършихте упоменатите по-горе от Вас престъпления“. Отговор: „… Чувствах едно вътрешно нервиране от това, че си припомних за моята приятелка от цивилния живот, също че отдельонния командир сержант Златков се бил изказал пред курсанта Илия Делчев, че ми бил издействал два месеца наказание „без градска отпуска“. Освен това си припомних и за писмото, което бях получил преди няколко дни от моята приятелка, с което тя ми съобщаваше, че повече не искала да има с мен приятелство (б.а. – Нямах такава приятелка в България, но за да запазя приятелката си, полякинята Марта, за която преди туй бях разпитван, измислих си това писмо). Всичко това ме повече нервира. Почнах да се движа по коридора и да марширувам, след това, както съм писал в показанията си в проведеното ми дознание, започнах да вземам „за почест”, да ритам и да мушкам с ножа на пушката си кошчето за смет и противопожарното табло. После си спомням, че започнах да мушкам и портретите, които са наредени на коридора, спомням си например че намушках с ножа си портретите на Югов, Булганин, Жуков и още три портрета…. Въобще никой не ме видя като мушках портретите“.

„След като надупчих портретите… Точно в това време мина един капитан – Увалиев… и ме пита какво правиш… Не помня какво съм отговорил… Новият часови ефр. Славчев не можа да разбере че съм намушкал с ножа си потретите…“

От първия ден на задържането ми, до деня на освобождаването, упорито издекламирвах тази моя защитна реакция, която бях направил в протокол за разпит от 9 юли 1957 г.“. Поддържаше се и от адвокатите ми. Моята защитна реакция е цитирана, но е опровергана от:

  1. Обвинително заключение на ДС №11/1957 г. (док. № 12): „…същия ден вечерта, той не се е оплакал от здравословното си състояние на дежурния офицер“.
  2. В обвинителния акт по наказателно дело № 247/57 г. на прокурор Вангелов (док. № 16): „…На тези обяснения обаче, Прокуратурата не може да даде вяра“. „…а особено като се има на предвид обстоятелството, че в този момент на политическа фашистка ярост при избождане на портретите на партийните и държавни ръководители на СССР и НРБ, Керетчиев не е намушкал с ножа си поставените карикатури на Бонското правителство…“.
  3. Протокол от 15. 10. 57 г. (док. № 17): В обвинителната си реч прокурор Лантовски: „На 21 юни 1957 г. … СМЕШНО Е ДА СЕ ТВЪРДИ, че подсъдимия е бил в състояние да не могъл да разбира какво върши. Защитата приема, че е могъл да разсъждава, но в онзи момент е бил в нервно положение и в съзнанието му е имало известно умопомрачение. Подсъдимия е със средно образование и се установи, че е добър историк, което ще рече, че всички събития ги знае и дава правилна преценка на същите. …Може ли да се смята, че същия не си направил оценка какво представляват портретите на тези наши ръководители. Това се извършва от неговото настроение. Смешно би било да се мисли, че това е извършено от това, че се скарал със сержант Златков и, че се разделил със своята приятелка. Такава една раздяла би му дала вид на отчаян човек, но и не да го доведе до нервно състояние… Може ли този младеж добре ориентиран политически да не разбира, кои са тези хора, на кои се оставят портретите на видно място, че посяга върху тях е унижение не само на тях, но и върху духа и боеспособността на нашата армия … и бойците в това поделение…. Аз считам, че в съзнанието на подсъдимия е имало вражеска наслойка към нашата Партия и ръководителите на ЦК на КПСС… Може ли да се приеме, че се касае за един момент на възбуда, когато дупчи портретите все в очите и лицето. Не е ли също така мислено върху тая дейност, след като до портретите е имало карикатура на Бонското правителство, но нея не е намушкал. Факт е, че той върши това в ПЪЛНО СЪЗНАНИЕ… Изключен от ДСНМ“…

4.Присъда № 341/15. 10. 57 г. (док.№ 18): „Подсъдимия и защитата правят следния довод: подсъдимия по време на извършване на инкриминираните престъпления се намирал в състояние на силно нервно възбуждане и извършените от него деяния – продупчване на портретите на ръководителите на СССР и НРБ са действия, последвали от неговото нервно възбуждане и не са насочени към намаляване бойната способност на въоръжените сили“.

Съдът отхвърля този довод по следните съображения: Изброяват се осем точки, с които съдът се мотивира и оборва моята и на адвокатите ми защитна реакция, в т.ч.: „От заключенията на вещите лица – л. 42 от сл. дело – е видно, че разстройство на интелекта на подсъдимия не се разкриват“.

Рапорт от 07. 01. 58 г. (док.№ 20) на н-к отдел 7-мо у-ние на ДС (Охрана на правителството) до н-к 5-то управление (Военно контраразузнаване): „По време на следствието заяви, че е бил изпаднал в умствена неуравновесеност когато е извършил престъплението. Това наложи да му бъде извършена психо-медицинска експертиза, която установи, че е НАПЪЛНО ЗДРАВ. Предадохме го по чл. 81 от НК.“

**След като бях задържан, всички свидетели подкрепиха моята „защитна теза”. В протокол от 15. 10. 1957 г. ( док. № 17):

Свидетел № 3 – сержант Методи Златков: „ Аз запитах подсъдимия защо е направил това, но той ми каза, че бил много ядосан и повече нищо не ми каза. Преди случката подсъдимия нощно време не е излизал от помещението и да се плаши в съня си. Пред мен каза да съм кажел преди случката вечерта че се изплашил в съня си и излязъл от помещението и с това съм щял много да му помогна“.

Свидетел № 10 – Тодор Емануилов, приятел и съученик. След като бях надупчил портретите, той влезна в „Секретна секция“. Видя надупчените портрети. Казах му да си трае и ако ме задържат, да измисли, че съм щур, нервен, псувам, скъсал съм с приятелка…, с което ще ми помогне. Тодор не ме предаде, а в показанията си каза: „…приятели сме от цивилния живот. …На 21 юни 1957 г. като минах покрай подсъдимия който беше на пост край секретна секция, след като го поздравих той вместо да ми отговори ме напсува и нарече хулиган… Той ми се оплака, че бил се скарал с неговата приятелка. Не зная подсъдимия като цивилен да е имал прояви вън от нормалното, нито пък такива да е имал тук в казармата… Не съм забелязал подсъдимия като войник да изпада в мрачно състояние“.

Разводачът на караула ефр. Пепеланов дойде в ареста. Казах да предаде на Димчо Базлянков – съученика ми, да си спомни как в 10-ти клас скъсах тетрадката си от нерви.

Свидетел № 12 – Димо Базлянков: „С подсъдимия бяхме заедно в гимназията. Най-силен като ученик беше по история и конституция, но общо взето не беше силен ученик… Не е имало случай подсъдимия да се проявява като ненормален, но се проявяваше като нервен, особено като му се пише двойка. Имаше един случай, когато учителката му писа двойка по класна работа и той скъса тетрадката пред целия клас“. Преди да я скъсам, запитах учителката си: „Защо е двойка”. Тя отговори: „За реакционното ти мислене, хулиш ТКЗС”. Скъсах тетрадката. Намалиха ми поведението – не за скъсаната тетрадка, а за хулене на социализма.

Свидетел № 15 – ст. лейтенант Атанасов: „Аз бях взводен командир. Аз настоявах, че е той и накрая си призна, като заяви, че и той не знаел как го направил и добави, че е бил нервен. Не си спомням подсъдимият да се писал болен от както е в моя взвод“.

*********

В караула ще поставим наши хора, ти ще застъпиш на пост в „Секретна секция“ – бе изпълнено.

21 юни 1957 г. в 03 часа сутринта поделение 50 030 – Устово, е вдигнато по учебна тревога. Аз съм поставен на пост пред „Секретна секция”. Автоматчик съм, но за този караул получавам винтовка с щик. Целият войнишки и офицерски състав, служителите от щаба и секретна секция, и наблюдаващите от Варшавския договор отиват на учение в местността „Белия камък“. В щаба и “Секретна секция“ няма никой – всички врати са запечатани. Предварително знаех кой ще ме замени на поста, разводача на караула, дежурния офицер и т.н.

Протокол от 15. 10. 1957 г.( док.№ 17): Свидетел № 1 – Георги Томов: „Тогава в щаба нямаше никакъв човек“.

В поделението са останали назначения за момента караул, дневалните по помещения, командирът по политическата част (ЗКПЧ) – капитан Стоянов. Останали са и войници за следващия караул, който ще замени нашия – с дежурен офицер ст. лейтенант Ангел Атанасов, взводен командир.

**От караула виждат намушканите портрети. Рискуват, но не докладват на командването. Предоставени са ми 3-4 часа да избягам от поделението.

Свидетелските показания на съд. заседание на 15. 10. 1957 г. ( док №21 ):

(По устав, при смяна на караула задължително присъства разводачът и дежурният офицер и правят оглед на печатите на „Секретна секция“).

Свидетел – ефрейтор Стоян Славчев: „…Аз го смених… Когато застъпих на пост в 16 часа аз проверих само печатите, защото беше тъмно, не бяха запалени лампите, а същия ден беше облачно и при такова време в салона без лампи е тъмно. След като застъпих аз запалих лампите и тогава забелязах, че портретите са намушкани. Аз бях сменен от Радев и докато доложа на командването, Радев беше доложил за тях …”. „В салона на секретна секция на стената имаше до портретите и карикатура, но тя не бе намушкана. Когато смених подсъдимия не ми направи впечатление да е ядосан или уморен…“.

Рискува, но не докладва на командването.

Свидетелят мл. сержант Радев (док.№ 17): „На 21 юни 1957 г. бях часови пред секретна секция от 12 до 14 часа”. Радев не казва, че е бил часови след 18 часа, не казва, че е видял надупчените портрети и че той е докладвал.

Свидетелят Славчев – в протокол на съд. заседание след 9 месеца - на 31 март 1958 г. (док.№25): „В 4 часа следобед отидох да го сменя… Там по това време беше и дежурния офицер…“.Тогава не забелязах портретите в какво състояние са. След като го смених, тогава видях, че пожарното табло и портретите по стените са надупчени и го казах на дежурния офицер…“.

Както Славчев, така и дежурният офицер, не уведомяват командването.

Славчев прави всичко възможно да облекчи съдбата ми и да подкрепи моята защитна теза, че деянието ми е в резултат на нерви и лошите ми отношения със сержант Златков. Казва: „Него много го гонеше отдельонния му командир, за което той не беше виновен, а виновен беше отдельонния му командир, защото вземаше пари от подчинените и беше си загубил авторитета пред тях…“.

„Той (Киретчиев) беше в много лошо нервно състояние. Беше много пребледнял“. Но на съд. заседание на 15. 10. 1957 г. е посочил: “Когато смених подсъдимия не ми направи впечатление да е ядосан или уморен”.

Разводачът на караула – свидетел ефрейтор Пепеланов (док.№17): „Аз поставих подсъдимия на пост пред „Секретна секция” … а го смених след 16.00 ч. При смяната на подсъдимия не забелязах дали портретите са надупчени. Войникът, който прие от подсъдимия, също не е забелязал“.

До 20.00 часа никой не е докладвал на командването за намушканите портрети. Оставят ми няколко часа да се измъкна от поделението. Докладвано е от часовия след третата смяна – той не е посветен в заверата.

Свидетелят Томов, служител в „Секретна секция” – протокол от съдебно заседания на 15.10. 1957 г. (док.№ 17) „По това време подсъдимия беше до стената на портретите. Тогава в щаба нямаше никакъв човек.“ „Отидох да видя, печатите на канцеларията. Видях, че са здрави”. „Подсъдимия ме запита колко е часа и аз му казах – 3.20”. (Доказано е, че портретите са намушкани в 15.00 ч.). При влизането „подсъдимия сваляше винтовката надолу беше смутен (смутих се защото Томов е приятел на баща ми и не очаквах неговото влизане – не бе включен в сценария и предварително не бях предупреден, че ще се появи)… Видя портретите и каза: „Какво си направил? Ако стане на въпрос – не се познаваме. Не съм видял, че си намушкал портретите. Ако имаш съмишленици не казвай, че ако ти лепнат група, ще получиш оловото – направи се на откачен. Да не се опиташ да избягаш…” И още много други полезни съвети, от които се възползвах.

По време на съдебните заседания той и аз подържахме тезата, че не се познаваме, не е видял намушканите потрети.

Часовият на щаба, който е във фоайето на междуетажното стълбище и аз, който бях в „Секретна секция”, ни делеше само шперплатова преграда. Но и той – не е видял нищо, не е чул. Има и други които видели, но не уведомили.

**Предателство или случайност осуети моето бягство от поделението?

След като бях освободен от поста, заедно с дежурния офицер и разводача на караула, излязохме от „Секретна секция”. Чух, че дежурният офицер каза на разводача: „Какво ли прави ЗКПЧ-то с войници до телената ограда”. Спомних си думите на Томов в 15.20 часа – „Ако имаш съмишленици, не казвай. Да не се опиташ да избягаш“.

Влезнах в караулното. Оставих карабината и тръгнах към телената мрежа, която предварително бе срязана и от където трябваше да напусна поделението. Видях автоматчик, капитан Стоянов – ЗКПЧ-то, и двама войника. Разбрах, че бягството ми е осуетено. Прибрах се в караулното да обмисля какво да правя и се направих на заспал. Към 19.00 ч. отново тръгнах към оградата, но видях, че ЗКПЧ-то и войниците са още там. След 20.00 часа бях задържан.

Предполагам, че е случайност. В края на 60-те години на м.в. срещнах в Устово (гр. Устово през 1959 г. става квартал на Смолян) ст. лейтенант Атанасов (вече капитан). От разговора с него разбрах, че войникът Д.Ш. (не съм посочил името му, тъй като ми е съученик и не искам да падне съмнение, че той е предателят), случайно е видял срязаната мрежа и докладвал на ЗКПЧ-то капитан Стоянов. Те веднага взели мерки да я поправят. Не могли да си обяснят кой, защо и с каква цел е срязал оградата. Тази случайност предотврати моето бягство.

**Кой уведоми западните радиостанции за „Бунт във въоръжените сили“?

След освобождаването ми от Плевенския затвор бях осведомен, че организаторите изпратили съгледвачи в болницата. Те видели, че капитан Стоянов и сержант Златков влизат в болницата и питат санитаря Мехмед от Влахово за д-р Петров, който им отговорил „такъв доктор в болницата няма”. (Абзац – вариант №1 ).

За организаторите става ясно, че съм задържан. За да ме спасят от инквизиции и убийство, те веднага уведомяват Центъра в София и от там Центърът уведомява западни представителства и радиостанции, с които те подържат връзка.

В последствие лично от подполковник Илия Томов съм уведомен, че и той е уведомил негов познат – офицер от английската мисия. (Къщите ни с подполковник Томов в Смолян са на 20 метра една от друга. Бивш царски офицер. Поради владеенето на английски и френски език, за да поддържа контакти с английската мисия в България, подполковник Илия Томов е оставен на действаща военна служба).

Друг, който е подал информация, е Г.К. (приятел и съсед на баща ми), един от водачите в Смолянска околия на патриотичното движение „Съюз на българските национални легиони (СБНЛ)“ преди 9-и септември 1944 г.

СБНЛ е основана през 1930 г. от д-р Иван Дочев. След 9 септември 1944 г. Дочев емигрира на Запад. В началото на 2000-а година аз съм организатор на изложението „Шумен експо“ в Шуменския драматичен театър. Местен журналист ми посочи: „Оня на масата в сладкарницата е Иван Дочев…“ . Отидох при Дочев и се запознах. В разговора стана дума и за намушканите портрети. Той каза: „А-а, спомням си – зад Желязната завеса вдигнахме голяма тупурдияБяхме предупредени, че в България се подготвя такъв вражески акт и много съжалявахме, че не си успял да избягаш от казармата…“.

След задържането ми баща ми също е уведомил негови познати земеделци и потърсил помощ. Убеден бе, че някой от тях е уведомил задграничните емигрантски земеделски организации на Запад – а те информирали западните медии.

Прокрадва се информация, че дори ДС и КГБ първи уведомили западните радиостанции. Моят случай да бъде героизиран и в удобен за тях момент, аз да стана разменна монета.

Не случайно обвинението ми е по чл. 81 от тогавашния НК – в „Особена част“, за „Престъпление против НРБ“, раздел „Предателство и шпионаж“ … „с цел да намали бойната способност и борческия дух на въоръжените сили “.

**ХРОНОЛОГИЯ НА СЪБИТИЯТА: Процесът срещу мен преминава на два етапа:

1-ВИ ЕТАП: ОТ 21 юни 1957 г. (когато съм задържан), до 18 март 1958 г.

2-РИ ЕТАП: От месец март 1958 г. до 21 април 1958 г. Опит на ДС – чрез фалшификации да оправдаят провала си с отпадането на чл. 81. На 21 април 1958 г. е експулсиран съветският разузнавач. Същият ден, на 10-я месец от задържането ми, аз съм освободен от затвора в Плевен.

1-ВИ ЕТАП: от 21 юни 1957 г. до март 1958 г.

Тъй като съм войник – както е по устав и закон – следствието е поето от военните дознатели (следователи), Военната прокуратура и началника на поделение 60 020 генерал Стою Неделчев (по кръщелно Неделев) – Чочоолу.

Генерал Стою Неделев – Чочоолу в Постановлението за възбуждане на наказателно производство от 22 юни 1957 г.: (док.№ 5): „Това е политическо действие увреждащо борческия дух на въоръжените сили”.

С удар в лицето и счупване на зъб, Чочоолу ми нареди да забравя, че съм намушкал и портретите на Живков и Хрушчов и другите първи ръководители от страните на Варшавския договор – те останаха в графа „други“. Техните портрети веднага бяха скрити.

*? След 9 септември 1944 г. е издигнат в идол – легендарен командир на партизански отряди (1942-1944 г.), антифашист. Преди да стане партизанин се занимавал с кражба на коне и животни. Известен с жестокостта си. Влиза в затвора през 1932 г. като криминален престъпник (конекрадец). В 1937 г. заминава в СССР като политемигрант. През 1994 г. е направена официална анкета и разследване от Съюз „Истина“ и извършена „Класация на масовите палачи” – масовите убийци генерали и офицери. Цитирам: „Първото място в Старозагорски окръг било заето от небезизвестния Стойчо Неделчев – Чочоолу с партизанското име Пантерата, той е извършител над 164 убийства, групови или индивидуални убийства“ (док.№8) .Интернет – Класация на масовите палачи ). През 1978 г. извършва за лично отмъщение погром в кв. Столипиново – Пловдив, с участието на танкове . Има и убити (интернет – „генерал Чочоолу – Столипиново”).

През 1958/59 г. генерал Стойчо Неделчев (по кръщелно Неделев) – Чочоолу – началник на поделение 60 020 – Смолян и поделение 50 030 – Устово – затуй, че е допуснал в командваната от него войскова част в гранична зона да се извърши „вражеска проява”, е отзован от поделение 60 020 – Смолян и преместен в поделение (доколкото имам информация) в Карлово.

Първата ми среща с генерал Чочоолу бе като ученик в гимназията. Той говори за миналото си като партизанин и каза: „Отмъстих на този враг като му изрязах слабините”. Запитах: „Другарю генерал, това героизъм ли е или садизъм?”.

Първоначално генерал Неделев – Чочоолу е предложил: „Да се инсценира опит за бягство през границата и разстрел”. Спасен бях, че на следващия ден западни радиостанции съобщават за бунт във въоръжените сили в България. Предложението на генерал Чочоолу отпада.

Неговата отмъстителност и садизъм съм изпитал по време на задържането, преди това като ученик в гимназията, а и след 10-ти ноември 1989 г., когато ме шантажираха и ми отнеха документи.

И досега се носи като легенда как генерал Чочоолоу, пред строените войници от поделението, е допрял пистолета си до слепоочието ми и нарежда: „Редник Димитър Кирекчиев, кажи кои са помагачите ти!“. Отговорът ми: „Помагачи нямам, другарю генерал”.

Постановление от 24 юни 1957 г. (док.№6) – за вземане мярка за неотклонение на военния дознател капитан Линов – утвърдено от генерал Неделев – Чочоолу: Обвиняемият Димитър Атанасов Кирекчиев „е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 81 от НК“ …наказанието което се предвижда и близостта на границата…”

Дознание: „По обвинение на редник от поделение 50 030 – Димитър Керетчиев за действие увреждащи борческия дух на въоръжените сили. Почнато на 22 юни 1957 г. Приключило на 2 юли (рождения ми ден) 1957 г.

Обвинително заключение (док.№ 7) от 02 юли 1957 г.: Съставено от военния дознател (следовател) капитан Линов – утвърдено от генерал Неделев – Чочоолу: „Горното съставлява престъпление против военната мощ на страната с цел да намали борческия дух на въоръжените сили“… ПОСТАНОВИХ – „Редникът Димитър Киретчиев, ДА БЪДЕ ПРЕДАДЕН НА СЪД загдето е намушкал портретите – по чл. 81 от НК.

На основание това Обвинително заключение – от 02 юли 1957 г.:

На 03 юли 1957 г. сутринта в поделението – Устово, идва Военен прокурор.

Разпитан съм от него. Присъства и генерал Чочоолу. Вечерта прокурорът ми връчва Обвинителния акт по чл. 81 от НК. (Липсва в досието).

На 5 юли 1957 г. в 9.00 часа – по бързата процедура е насрочено спешно съдебно заседание в спалното войнишко помещение. За назидание на войнишкия състав трябва веднага да бъда осъден и да изчезна. Разпитани са свидетели. Към 11-12 ч. съдебното заседание е прекратено. (Протоколът от съдебното заседание, разпитите на свидетелите – липсват в досието).

**На 5 юли 1957 г. – 14-я ден след задържането ми, е разпредено: Следствието да се отнеме от военните дознатели и да се поеме от Държавна сигурност.

Генерал Гочев, началник на 1-во управление (Разузнаване) на ДС: „Радвай се, че си при нас, ако бе останал при генерал Чочоолу, сега щеше да си на оня свят“.

**В ход е проучването и договарянето за замяната ми със съветския агент. До този момент нито аз, нито адвокатите сме в течение на сценария – аз да бъда разменна монета. Моята свобода да зависи от свободата на съветския агент, задържан във Франция.

Всички следствени действия и производства започват отново:

На 5 юли 1957 г. след обяд в поделение 50 030 – Устово, идва екип от Държавна сигурност с началник следователя майор Костадин Николов – да ме преведе в следствения арест на ДС – Пловдив. Извършен е оглед на всички надупчени портрети. Следователят Николов е посочил: „КАТО др. др. Югов, Михайлов, Булганин, Жуков и ДРУГИ“. „ДРУГИ” – това са първите ръководители от страните на СИВ и Варшавския договор в т.ч. Тодор Живков и Никита Хрушчов. В колата качват само няколко от портретите. Другите надупчени портрети като на Тодор Живков, Никита Хрушчов и другите ръководителите от страните на Варшавския договор, изчезват от обвинението.

Това е потвърдено в „Постановление от 8 юли 1957 г. (док.№ 10 ) – …започване предварително следствие от майор Николов, следовател от Държавна сигурност – Пловдив: „… редник Димитър Киретчиев, като е бил на пост при Секретна секция… на 21 юни 1957 г. е намушкал с щика на пушката си ВСИЧКИ портрети на ръководителите на Българската държава и на Съветския съюз, КАТО др. др. Югов, Михайлов, Булганин, Жуков и ДРУГИ, които портрети са се намирали в коридора при Секретна секция с което е дал възможност и на други военнослужещи да видят така извършеното от него вражеско действие… ПОСТАНОВИХ: “Димитър Кирекчиев… умишлено е нарушил уставните правила на вътрешната служба и за това, че е извършил действие против военната мощ на страната с цел да намали борческия дух на въоръжените сили, с оглед на чл. 81 и 361 от НК“.

             „Приемам досега извършените действия на дознателя… да се разпитат някои по важни свидетели… След което приключеното следствие наново да бъде предявено на обвиняемия“. „Да известя на прокурора и донеса на отдел ДС – София“.

*За разпитите ми в ДС -Пловдив следователят трябва да „донесе на отдел ДС – София“.

Постановление от 8 юли 1957 г.: „С това си деяние, редник Керетчиев е извършил действие с което може да постигне понижение на бойния дух и борческите способности на въоръжените сили на НРБ”„обвиняем за престъпление по чл. 81 от НК”.

Протокол за разпит от 9 юли 1957 г. (док.№ 11). Разпитът е проведен от майор Костадин Николов, следовател при МВР – Държавна сигурност – Пловдив. По време на разпита издекламирах отрепетирания сценарий (преди задържането ми) с организаторите на „вражеския акт“: „Сам съм, нямам помагачи. Действието ми е в резултат на гняв, нерви, лоши отношения с отдельонния командир Златков и т.н“.

Въпрос от следователя: „Обяснете на следствието как, при какви обстоятелства извършихте упоменатите по-горе от Вас престъпления“. “Отговор: …Чувствах едно вътрешно нервиране, от това, че си припомних за моята приятелка от цивилния живот, също че отдельония командир сержант Златков се бил изказал пред курсанта Илия Делчев, че ми бил издействал два месеца наказание „без градска отпуска“. Освен това си припомних и за писмото, което бях получил преди няколко дни от моята приятелка, с което тя ми съобщаваше, че повече не искала да има с мен приятелство (б.а. Нямах такава приятелка в България, но за да запазя приятелката си, полякинята Марта, за която преди туй бях разпитван, измислих си това писмо.) Всичко това ме повече нервира. Почнах да се движа по коридора и да марширувам, след това, както съм писал в показанията си в проведеното ми дознание, започнах да вземам „за почест”, да ритам и да мушкам с ножа на пушката си кошчето за смет и противопожарното табло. После си спомням, че започнах да мушкам и портретите, които са наредени на коридора, спомням си например че намушках с ножа си портретите на Югов, Булганин, Жуков и още три портрета…. Въобще никой не ме видя като мушках портретите“.

„След като надупчих портретите… Точно в това време мина един капитан – Увалиев… и ме пита какво правиш… Не помня каква съм отговорил… Новият часови ефр. Славчев не можа да разбере че съм намушкал с ножа си потретите…“

От първия ден на задържането ми до деня на освобождаването упорито издекламирвах тази моя защитна реакция, която бях направил в протокол за разпит от 9 юли 1957 г.“. Поддържаше се и от адвокатите ми.

На 10 юли 1957 г. сутринта съм разпитат от прокурор.

**От 11 юли 1957 г. следствието е поето от първия ешелон на Държавна сигурност. Една от причините е проявеният интерес от Запада – аз да бъда освободен, а те да освободят съветски разузнавач, задържан във Франция.

РАПОРТ (док. № 20) с гриф „Строго секретно – Екз. 1, на н-к отдел 7-мо управление на ДС (Охрана на правителството) с изх. 80/07. 01. 1958г. до н-к 5-то у-ние на ДС (Военно контраразузнаване) с Вх. № 68 /08. 01. 1958г., с резолюция от н-к 1-ви отдел на ДС (Следствен). Димитър Кирекчиев – досието му се съхранява в картотеката на „отдел 8-ми ( Оперативен отчет) на ДС № 239.“: „Ред. Керетчиев издупчил с щика на пушката си по време на пост ликовете от портретите на държавните ръководители на НРБ и СССР. По време на следствието той заяви, че е бил изпаднал в умствена неуравновесеност, когато е извършил престъплението”. Това наложи да му бъде извършена психо медицинска експертиза, която установи, че е НАПЪЛНО ЗДРАВ. Предадохме го по чл. чл. 81 и 360 от НК.“.

В този рапорт подписи има, но имена не са посочени. В него н-к отдела от 7-мо у-ние на ДС подчертава, че и той ме е разпитвал – „… По време на следствието той заяви“. Разпитите, които той е провел и Медицинската експертиза – липсват в досието.

*В ход е проучването за замяната ми със съветския агент .

На 11 юли 1957 г. през нощта бях изваден от следственият арест на ДС и прехвърлен в изолатор.

До 2014 г. не знаех в кой изолатор, а и в досието не е посочено. Възрастният господин (Абзац – По една случайност попаднах по дирите на изчезналите досиета), когото срещнах случайно в Държавния архив – София, ми каза: „Как къде – изпратихме те в изолатора на затвора в Пловдив”.

През месец април 2014 г. изпратих запитване до затвора – Пловдив.

С писмо № 1031 от 08. 05. 1914 г. (док.№ 27) от затвора Пловдив ме уведомиха: „Господин Димитър Кирекчиев – датата на постъпване в затвора – Пловдив – 11. 07. 1957 г. с обвинение по чл. 81 и чл. 361 от тогавашния НК. Не може да се определи качеството – криминално или политическо. Нямаме информация за причината на превода”.

На 13 юли 1957 г. съм изваден от изолатора на затвора в Пловдив и преведен във Военна болница – Пловдив, за медицинско изследване.

При мен дойде лекар и ми каза: „Приятелите те поздравяват. Психо експертизата ще бъде такава, че оттук ще се прибереш при родителите си”.

На следващия ден бях посетен от д-р Никола Узунов, който в този момент работи като асистент в психо отделението на Военна болница – Пловдив. Роден във Смолян. Съсед. Предния ден е бил в Смолян и разговаряли с баща ми и адвокат Виделов. От него получих пълна информация. Подробно го информирах за това, което става с мен. В последствие разбрах, че той е предал на адв. Виделов казаното от мен.

По време на медицинската експертиза във Военна болница се опитах да се направя дори на луд. Имаше лекари, които по достойнство бяха оценили моята саможертва и бяха готови да ме дарят със свобода чрез удобна за мен експертиза.

**Първоначално Държавна сигурност разпорежда на Военна болница – Пловдив – за да се запази авторитетът на въоръжените сили, на ръководителите на СССР, НРБ и страните от Варшавския пакт, в медицинската експертиза да се посочи: „Намушкването на портретите не е „вражеска проява” – тя е в резултат на психическо отклонение, нерви, гняв, недоволството от военната служба и т.н. “.

Тази версия, че намушкването на портретите е в резултат на психическо отклонение, нерви, гняв, недоволство от военната служба и т.н., е удобна и желана и от мен, и от адвокатите ми. Ако такава медицинска експертиза се бе осъществила, съгласно НК съдебното дирене и обвинението по чл.чл. 81 и 360 щеше да отпадне, нямаше да го има Протокола от 23 юли 1957 г. – „Предава на съд редника Димитър Киретчиев по чл. 81, пр. 1 и чл. 360, от НК“. Веднага щях да бъда освободен от затвора и от военна служба. Нямаше да дослужвам. Нямаше през целия ми съзнателен живот сянката на ДС да ме съпътства. Вероятно щях да бъда изпратен за няколко месеца в заведение за психично болни, каквато бе практиката на Държавна сигурност, когато трябваше да се справя с лица, които бяха неудобни на комунистическите власти.

**За мое НЕЩАСТИЕ – започнало е проучването за замяната ми със съветски агент.

Началникът на 1-во управление на ДС генерал Гочев, допълнително – чрез ВКР, нарежда в медицинската експертиза да посочат реално какво ми е моментното психическо и физическо състояние и какво е било при намушкване на портретите.

Медицинската експертиза, извършена от 13 до 18 юли 1957 г. във Военна болница – Пловдив, констатира: „…Физически и психически – напълно здрав… Видно е, че разстройство на интелекта – на подсъдимия – не се разкрива…“. Това е потвърдено и от присъда № 341/15. 10. 1957 г. т. 6: „От заключението на вещите лица – л. 42 от сл. дело – е видно, че разстройство на интелекта на подсъдимия не се разкриват…“. Потвърдено е и от Прокуратурата, от ДС в т.ч. и от 7-мо у-ние.

**Към 21 юли 1957 г. в изолатора на затвора в Пловдив се запознах с медицинската експертиза, извършена във Военна болница – Пловдив, Обвинителното заключение на ДС от 16 юли 1957 г. и Обвинителен акт, съставен на 20 юли 1957 г. от прокурора майор Марин Лантовски. (Обвинителното заключение на ДС и обв. акт на майор Лантовски – изчезват от досието).

Че е имало Обвинителен акт, съставен от прокурор – майор Марин Лантовски, се доказва от Протокол на Военен съд – Пловдив от 23 юли 1957 г. (виж док. ). Председател на съдебния състав е подполковник Григор Димов. Прокурор е майор Марин Лантовски. В този протокол е посочено: “Допълнителното следствие е достатъчно пълно. Обвинителният акт е обоснован. Квалификацията считам за правилна. ОПРЕДЕЛИ: Предава на съд редника Димитър Киретчиев по чл. 81, пр. 1 и чл. 360 от НК“.

Адвокатите ми П. Спасов и П. Видолов се запознаха с тази медицинска експертиза и веднага реагираха. На 25 юли 1957 г. с вх. № 992 до ВС ( док. №14 ) поискаха нова медицинска експертиза, в която да се посочи, че престъплението е в резултат на нерви. Те настояха да се спази чл. 70, ал.2. от тогавашния НПК, която дава право на подсъдимия да предложи в експертизата да участва и лекар, посочен от него. Посочено е и конкретно лице: „…молим да бъде включен в състава на експертизата д-р Димитър Китов – лекар в Нервната клиника при ВМИ – Пловдив”. По закон и съгласно чл.72, ал.2 от НПК те са длъжни да насрочат нова експертиза, в която да участва и лекар, посочен от мен. Подведен съм и по чл.81. На 25. 07. 1957 г. е подадено искането за нова експертиза. След един час (светкавично) подполковник Вангелов нанася резолюция: „Въпросът за нова експертиза на подсъдимия да се реши на съдебен състав“.

На основание медицинската експертизата от месец юли 1957 г., съставена във Военна болница – Пловдив, и Обвинителния акт на прокурор майор Лантовски започват камуфлажни съдебни заседания и протакане във времето.

1-то – открито съдебно заседание на 9 август 1957 г. в поделение – Устово. Пред войниците бях разпитан, разпитани бяха и свидетелите. Поискано ми бе от прокурора по чл. 81 от НК 20 години лишаване от свобода. Присъда не бе издадена, тъй като съдебното заседание бе прекратено. (В досието го няма).

Че имало дело на 09. 08. 1957 г. е видно от молбата (док.№ 15 ) на адвокат П. Видолов до ПВС с Вх. № 1058 от 12 август 1957 г.: „Наред с това отново поставям въпросът за допущане и назначаване на нова лекарска експертиза…“ „Понеже делото се отсрочи на 9 т. м. , до новото насрочване на същото има достатъчно време експертизата да си свърши работата, която й била възложена при допущането й… Това обстоятелство е от естество да доведе почитаемият съд до изменяване на становището му, взето първоначално…“. За втори път правят отказ с мотива: „Експертиза не следва да се назначава, тъй като такава е извършена на предварителното следствие”. Отново нарушават чл.72, ал.2 от НПК.

Кой е адвокат П. Виденов? Адвокат от царско време. Сам отишъл при баща ми. Казал, че е възхитен от моята постъпка и поискал безплатно да поеме защитата ми. Дълги години поддържахме контакти. Казвал ми е: „В над хиляда дела съм участвал. Но участието ми в твоето дело и превратностите в твоя процес, за мен са върхът на адвокатстването ми“.

** 2-ро закрито съдебно заседание в Пловдив – м. септември 1957 г. И то бе отложено. Присъства и Светла Даскалова – юрист, добре позната на баща ми. През 1944-45 г. тя е парламентарна секретарка на БЗНС с председател Никола Петков. След 60-те години става министър на правосъдието. Думите й и досега са в паметта ми: „И на Изток, и на Запад, и тук, и там – всичко работи за теб. Очаквай благоприятен изход“.

Документите от тези две съдебни заседания изчезват от досието ми.

Месец септември 1957 г. По разпореждане на 7-мо (Охрана на правителството) у-ние на ДС съм преведен в болница за нова конфиденциална медицинска експертиза: РАПОРТ (док. № 20) с гриф „Строго секретно – Екз. 1, на н-к отдел 7-мо управление на ДС (Охрана на правителството) с изх. 80/07. 01. 1958 г. до н-к 5-то у-ние на ДС (Военно контраразузнаване) с Вх. № 68 /08. 01. 1958 г., с резолюция от н-к 1-ви отдел на ДС (Следствен). Димитър Кирекчиев – досието му се съхранява в картотеката на „отдел 8-ми ( Оперативен отчет) на ДС № 239.“: „Ред. Керетчиев издупчил с щика на пушката си по време на пост ликовете от портретите на държавните ръководители на НРБ и СССР. По време на следствието той заяви, че е бил изпаднал в умствена неуравновесеност, когато е извършил престъплението”. Това наложи да му бъде извършена психо медицинска експертиза, която установи, че е НАПЪЛНО ЗДРАВ. Предадохме го по чл. чл. 81 и 360 от НК.“.

В този рапорт подписи има, но имена не са посочени. В него н-к отдела от 7-мо у-ние на ДС подчертава, че и той ме е разпитвал – „… По време на следствието той заяви“. Разпитите, които той е провел и Медицинската експертиза – липсват в досието.

До 8 февруари 1958 г. – деня, в който се подписа споразумението за замяната ми със съветския агент, всяка седмица идваха лекари в затвора да ме прегледат и проверят в каква кондиция съм. Аз бях в течение, че се работи по моето освобождаване.

**Договорките по замяна със съветския разузнавач са в ход. Държавна сигурност трябва документирано да докаже на западните представители:

  1. Политическата ориентировка. Интелектуалното развитие. Отношението на Димитър Кирекчиев към социалистическия строй, ДСНМ и капитализма.
  2. Намушкването на портретите от редника Димитър Керекчиев насочени ли са срещу българските и съветските ръководители и в тяхно лице срещу българската и съветска държава? Извършил ли е действия против военната мощ на страната с цел да намали бойната способност на въоръжените сили? Съзнателно или несъзнателно той е прескочил и е нанесъл дупки с щика си на карикатурите, осмиващи капитализма?

**Преговарящите от българска и съветска страна се бяха постарали документално да бъде посочено на западните представители, че редник Димитър Кирекчиев е изключен от ДСНМ“. „По политическа подготовка е много добър“. „Често обичал да демонстрира пред своите командири при спорове и пред другарите си, давайки компетентно мнение по най-различни политически въпроси от вътрешното и международното положение“. „Извършил е действия, с които е дал възможност да се понижи бойния дух на въоръжените ни сили и да се отклонят военнослужещите от техните преки задачи, насочвайки ги към противодействие срещу българските и съветските ръководители и в тяхно лице срещу българската и съветската държава.“ „Той прескочил и ненанесъл никакви дупки с щика си на карикатурите, осмиващи капитализма …С това той е показал своята политическа ориентировка и поддръжка на противниковия, империалистически лагер…“. „Киретчиев е имал възможност да покаже на дело своите скрити дотогава фашистки настроения и омраза към строителите на комунизма“. „По същото време и място е извършил действие против военната мощ с цел да намали бойната способност и борческия дух на въоръжените сили – по чл. 81 от НК“.

**За по-голяма убедителност пред западноевропейските представители бях обвинен и съден по член 81 от тогавашния НК (док. №2). Този член е в „Особената част“ за „Престъпление против Народната република“, в раздел „Предателство и шпионаж“ и гласи: „Който извърши каквото и да е действие против военната мощ на страната с цел да намали бойната способност или борческия дух на въоръжените сили или да ги отклони от задачите им, се наказва с лишаване от свобода не по-малко от 10 години, а в особени тежки случаи – със смърт“.

По т. 1. Държавна сигурност винаги е анатемосвала хората, които по един или друг начин не са били съгласни с комунистическия режим и ги е класифицирала като престъпници, политически неграмотни, неосъзнати, ненормални и т.н. В моя случай:

Генерал Гочев – н-к 1-во у-ние на ДС – при едно от „събеседванията ни“ в началото на 1958 г. каза: „Изкарахме те политически гений. Мразиш комунизма и се прекланяш пред империализма… Ако искаш да бъдеш заменен и освободен, убеди чужденците за това… Това, което зависеше от нас – ние ти създадохме алиби…”.

Имаше и предпоставка за това. На 19 години познавах политическата ситуация на Изток и Запад – НАТО, ЕС, Варшавски договор, СИВ. Това се потвърждава и от свидетелите по делото, ДС, Военна прокуратура и съд. Имах публикации, реферати, разработки и доклади, сътрудничество с Родопския музей. Средата, в която израснах и съседите, с които контактувах – бяха политически грамотни хора. Повечето от тях имаха отрицателно отношение към колективизацията и силовото налагане на комунистическите идеи и социалистическия строй. В периода 1946-49 г., бях десетгодишен, но разнасях позиви на забраненото Николапетковистко БЗНС и Младежкия земеделски съюз. Срещал се бях с горяни. Укривах архиви и с мой съсед и със съученик писахме по стените срещу БКП. Баща ми бе член на БЗНС. През м. декември 1944 г. лично Никола Петков подписва и връчва в кино „Балкан” – Пловдив, Членска карта № 1 за член на БЗНС на Атанас Киретчиев ( док. №31 ).

След като завърших гимназия през 1956 г., бях назначен за нередовен учител в село Река община Смолян. Унгарското въстание избухна на 4 октомври 1956 г. На 10-ти октомври с. г., учителите от региона бяхме събрани на съвещание в село Търън. При влизане в залата казах: „Да се почерпим, мечката се разигра в Унгария, да я очакваме в България ….”. Получих овации от присъстващите.

За да бъда назначен за учител в село Река, от Военното окръжие бе дадено писмо, че съм освободен от Военна служба като дюстабанлия. За да бъда освободен веднага от учител, получих наказателна повиквателна – на 21 ноември 1956 г., с нареждане да се явя в казармата. Изключиха ме от ДСНМ по настояване на генерал Стою Неделчев – Чочоолу. В ония години, ако не си член на ДСНМ (Комсомола) или си с висящо членство, означаваше – враг на НРБ.

Обвинително заключение на ДС по сл. дело № 239/1957 г. (док. № 12 ).

По т. 1 : Димитър Кирекчиев /Керетчиев/ „Изключен член на ДСНМ… Вместо да служи за пример и на останалите войници с образованието си, с културата си и най-вече с марксистко-ленинската си подготовка (пропуска Фройд и други мислители – б.а.), която той добре владеел, започнал да дава лош пример на останалите войници… „Той прескочил и ненанесъл никакви дупки с щика си на карикатурите, осмиващи капитализма… С това той е показал своята политическа ориентировка и поддръжка на противниковия, империалистически лагер… Извършил е действия, с които е дал възможност да се понижи бойния дух на въоръжените ни сили и да се отклонят военнослужещите от техните преки задачи, насочвайки ги към противодействие срещу българските и съветските ръководители и в тяхно лице срещу българската и съветската държава.Още повече, че надупчените с щика ликове на ръководителите на двете държави са били видени от немалко свидетели и са станали достояние на почти всички войници…”. ЗАКЛЮЧАВА… „извършил действие против военната мощ на страната, с цел да намали борческата способност и борческия дух на въоръжените сили, като ги отклони от задачите им – по чл. 361 ал.1 и чл. 81 от НК“.

„Той не се оплаквал от здравословното си състояние на дежурния офицер, защото е бил здрав…

С напредване на преговорите се подменят и фалшифицират документи.

В началото на м. октомври 1957 г. аз и адвокатите ми се запознахме с нов Обвинителен акт (виж док. № ) – с дата 20 юли 1957 г., съставен от прокурор – подполковник Димитър Вангелов Петров. ИЗНЕНАДАТА, че със същата дата – 20 юли 1957 г., е и Обвинителният акт на майор Лантовски, на основание на който е съставен Протокол от Военен съд – Пловдив, на 23 юли 1957 г. Подменили Обвинителния акт на прокурор майор Лантовски и на негово място поставили Обвинителният акт на прокурор – подполковник Вангелов.

**Обвинителен акт № 181/1957 г. на прокурора на Пловдивска военна прокуратура – подполковник Вангелов (док.№ 16). Разчитало се е не само на неговото образование и учителска практика, но и на добрата му политическа подготовка, която Кирекчиев често обичал да демонстрира пред своите командири при спорове и пред другарите си, давайки компетентно мнение по най-различни политически въпроси от вътрешното и международното положение…“.

„Тези престъпни действия на редника Киретчиев имат само едно политическо съдържание: унищожавайки портретите на видните партийни ръководители на СССР и НРБ, и то на видно място в частта, където е целият личен състав… Киретчиев е имал възможност да покаже на дело своите скрити дотогава фашистки настроения и омраза към строителите на комунизма, да може да разколебае и внесе морално разложение всред личния състав и намали неговата бойна и политическа готовност. И затова той първоначално отрича своето престъпно деяние, съзнавайки ясно неговия политически и противонароден характер“.

Димитър Кирекчиев… съзнателно обаче, в нарушение правилата на караулната служба, поставен на пост между 14.00 и 16 часа, започнал да марширува с доста голям шум и т.н…. Редник Киретчиев дава обяснение – след като било разкрито, че той е автор на престъплението, че това му деяние се дължи на особени преживявания в момент на спомени за цивилния живот, чувствата към приятелката си, тежестите на службата и прочие, като упорито крие политическите цели на своето престъпление. На тези обяснения обаче Прокуратурата не може да даде вяра, особено като се има предвид обстоятелството, че в този момент на политическа фашистка ярост при избождане на портретите на видните държавни ръководители на СССР и НРБ, Керетчиев не е мушнал с ножа си нито веднъж поставената карикатура, изобразяваща как Бонското правителство позволява да се носят хитлеристки знаци.

ОБВИНЯВА: Редника Димитър Кирекчиев… Изключен от ДСНМ. 1. Умишлено нарушил правилата на караулната служба – по чл. 360, ал. 2 от НК. 2. По същото време и място е извършил действие против военната мощ с цел да намали бойната способност и борческия дух на въоръжените сили – по чл. 81, пр.1 от НК.

В резултат на Обвинителният акт на прокурора подполковник Вангелов, на 15 октомври 1957 г. (док. № 16) започна ново, открито, съдебно заседание в най-голямото спално (за над 400 войници) помещение в поделение 50 030 – Устово. Присъстваха и ДС-представители, офицери от ВКР и ЗКПЧ-та от различни поделения от страната. Присъстваше и генерал Стою Неделев – Чочоолу, издокаран в парадна униформа. Присъстваха и рускоговорящи.

За моя изненада вместо омраза, виждах дружелюбни и подкрепящи погледи от войниците. Тази дата – 15 октомври 1957 г., е паметна за мен, но тя е паметна и за много от присъстващите. И до ден-днешен, когато ме срещнат, ме поздравяват с признателност.

**ПРОТОКОЛ от открито съдебно заседание на 15 октомври 1957 г. (док. № 17 ). Съдия е майор Христо Тодоров, а не подполковник Димов, както бе в предните две съдебни заседания. Подменени бяха и съдебните заседатели. Прокурор бе не съставителят на Обвинителния акт прокурор Вангелов, а майор Лантовски.

„Редник Димитър Киречиев… изключен от ДСНМ“.

По време на съдебно заседание издекламирах отново моята защитна реакция (Абзац – вариант №3 ), която съм направил в Протокол за разпит от 9 юли 1957 г. (док. № 11 ).

АДВОКАТ ВИДОЛОВ: „Др. съдии, аз отново поставям пред вас въпросът за назначаване на лекарска експертиза, каквато ни бе отказана… “

ПРОКУРОРЪТ: „Др. съдии, аз ще помоля да не се уважава искането на защитата на подсъдимия, тъй като към следственото дело има заключение на лекарска експертиза“. СМЕШНО Е ДА СЕ ТВЪРДИ, че подсъдимият е бил в състояние да не е могъл да разбира какво върши. Защитата приема, че е могъл да разсъждава, но в онзи момент е бил в нервно положение и в съзнанието му е имало известно умопомрачение“. „СМЕШНО би било да се мисли, че това е извършено от това, че се скарал със сержант Златков и че се разделил със своята приятелка…“. „…В случая не се касае за някакво нервно разстройство и оттам неразбиране какво върши…“. „Никой от лекарите не заяви, че се касаело за някаква невменяемост“.

„Защитата иска назначаване на вещи лица, но към делото има писмено заключение на трима лекари, в което се говори, че състоянието, в което е бил подсъдимият, не е такова, че не може да ръководи постъпките си. УСТАНОВИ СЕ, ЧЕ ТОЙ Е НАПЪЛНО НОРМАЛЕН ЧОВЕК“.

„СЪДЪТ ОПРЕДЕЛИ: „Оставя без последствия искането на защитата на подсъдимия за назначаване експертиза, тъй ката към делото има писмено заключение от такава експертиза – приложено на л. 42 от сл. дело“.

*Отказана ми е за четвърти път медицинска експертиза. Държавна сигурност се страхува от моята реакция и да не би някой лекар да посочи, че намушкването на портретите не е със ЦЕЛ да се намали бойната способност на въоръжените сили, а е в резултат на нерви или други подбуди.

В такъв случай автоматично ще пропадне освобождаването на съветския агент.

При евентуална „сгледа“ с чуждестранните наблюдатели, освен визуално, трябва и документално да бъде посочено, че намушкването на портретите е извършено с цел:Насочвайки ги към противодействие срещу българските и съветските ръководители и в тяхно лице срещу българската и съветска държава…“. Намушкването на портретите: „са в резултат на фашистки настроения и омраза към строителите на комунизма..“.

ПРОКУРОРЪТ: „… редник Димитър Киречиев (Кирекчиев – б.а.) … на 21 юни 1957г… е извършил действие против военната мощ с цел да намали бойната способност и борческия дух на въоръжените сили – по чл. 81, пр. 1 от НК… подсъдимият е часови пред секретна секция на поделението и тук той е намушкал портретите на ръководителите на КПСС и на БКП… “.

„…Аз считам, че в съзнанието на подсъдимия е имало вражеска настройка към нашата партия и ръководителите на ЦК на КПСС. Той, в лицето на тези ръководители, е искал да изкаже настроението си към тях. Може би подсъдимият е искал да изкаже своето негодуване, че е бил в казармата. Ето той дупчи портретите все в очите и лицето… до тези протрети е имало карикатура на Бонското правителство, но нея не е намушкал. Факт е, че той върши това в пълно съзнание…“. “…Подсъдимият Димитър Кирекчиев… се установи, че е добър историк, което ще рече, че всички събития ги знае и дава правилна преценка за същите… Очевидно подсъдимият е бил добре политически подготвен, което се установи от доказателствата, събрани на съдебното дирене. Може ли да се смята, че същият не си е направил оценка какво представляват портретите на тези наши ръководители….“.

**От караула – виждат намушканите портрети. Рискуват, но не докладват на командването. Предоставени ми са 3-4 часа да избягам от поделението. (Абзац – В караула ще поставим наши хора ). От всички свидетелски показания се вижда, че те правят максималното да облекчат моето положение, но нито един от тях не е посочил, че съм изпадал в нервни кризи или в мрачно състояние. Изключвам двамата свидетели – офицери, но независимо от това и те в показанията си казаха истината.

Свидетел № 15 (док. № 17 ).- ст. лейтенант Ангел Атанасов: „Аз бях взводен командир”… „По ДСНМ линия не се проявяваше нещо особено. Дълго време не можеше да си уреди членството…. От бюрото на ДСНМ са му говорели да се поправи, но той не обръщаше внимание на дадените му съвети“. „По политическа подготовка е много добър“.

Свидетел № 16 (док. № 17 ). – капитан Асен Стоянов: „Аз съм ЗКПЧ на поделението. По линия на ДСНМ подсъдимият няма особени прояви, а даже не беше си уредил членството… Спореше с командирите си. По политическа подготовка владееше добре преподавания материал и това говори, че е разбирал какво върши с надупчване на портретите…”

Свидетел № 12 (док. № 17 ).Димо Базлянков – войник, съученик, секретар на учкома на ДСНМ в гимназията: „С подсъдимия бяхме заедно в гимназията. Най-силен като ученик беше по история и конституция, но общо взето не беше силен ученик…. Не е имало случай подсъдимият да се е проявявал като ненормален, но се проявяваше като нервен, особено като му се пишеше двойка. Имаше един случай, когато учителката му писа двойка по класна работа и той скъса тетрадката пред целия клас“.

Преди да я скъсам, запитах учителката си: „Защо е двойка”. Тя отговори: „За реакционното ти мислене, хулиш ТКЗС”. Скъсах тетрадката. Намалиха ми поведението – не за скъсаната тетрадка, а за хулене на социализма.

„Като член на ДСНМ нямаше особени прояви… Политически беше добре ориентиран. Имаше случаи да изнася доклади, по които се подготвяше добре…“.

**ДАДЕНА МИ БЕ ПОСЛЕДНАТА ДУМА.

След като на съдебното заседание се признах за виновен и че намушкването на портретите е в резултат на нерви, от първите редици скочи генерал Неделев – Чочоолу в парадна униформа и започна да ме хули и да крещи… Дойде при мен, грубо ме обърна към войниците и каза: „Ето там са другарите – защитници на социализма, членовете на ДСНМ, които са дали клетва за вярност към Родината и БКП. Те не са вече твои другари…”

РЕАГИРАХ. Вместо очакваното разкаяние, казах: „Аз обещавам, че ще стана младеж за пример на другите мои другари” ( док. № 17 стр. 10) . Това е записано в протокола за разпит пред съда, на 15 октомври 1957 г., когато ми е издадена присъда № 341. Отказах повече да говоря. Настана смут – кои са другите мои другари, след като не са присъстващите войници, защитниците на социализма?

Войниците започнали да се поздравяват: „Младеж за пример ли си, или член на ДСНМ”. Оттам вицът прескочил оградите на поделенията. На 27 октомври 1957 г., когато бях приведен при политическите затворници в Плевен, лично Димитър Гичев ми подаде ръка с поздрава: „Добър младеж или член на ДСНМ?”.

Присъда № 341/15. 10. 57 г. (док. № 18 ): „Подсъдимият редник Димитър Атанасов Керечиев… На 21 юни бил назначен за часови пред секретна секция на поделението. Постът е от особено важно значение… Към 15.00 часа, когато останал сам в коридора пред секретна секция, подсъдимият намушкал с щика на винтовката си противопожарното табло и портретите на членовете на ПБ на ЦК на КПСС и на БКП…“.

„ Пробожданията върху портретите на горепосочените ръководители на СССР и на България са направени върху лицата им и няма нито едно пробождане върху рамките или вън от лицата на ръководителите“.

„Подсъдимият е извършил горното престъпление с цел да намали бойната способност на армията, тъй като надупчените портрети са такива на ръководителите на СССР и НРБ, поставени са на видно място и когато тези портрети се видят от войниците на поделението, те ще се разколебаят и в тях ще настъпи морално разложение“.

„Подсъдимият и защитата правят следния довод: „Подсъдимият, по време на извършване на инкриминираните престъпления, се намирал в състояние на силно нервно възбуждане и извършените от него деяния – продупчване на портретите на ръководителите на СССР и НРБ, са действия, последвали от неговото нервно възбуждане и не са насочени към намаляване бойната способност на въоръжените сили“.

Съдът отхвърля този довод по следните съображения“:

  1. Подсъдимият е надупчил портретите на ръководителите на СССР и НРБ, но не е надупчил карикатурата… макар че тази карикатура се намирала на около метър от портретите.
  2. Нанесените удари са целенасочени – те са точно върху лицата на ръководителите или върху ордените им и няма нито един удар вън от лицата им.
  3. Подсъдимият помни и разказва с най-големи подробности всичко, което се е случило във връзка с надупчване на портретите, което показва, че в момента на извършването на престъплението той ясно е съзнавал какво върши.
  4. След надупчване портретите той, според неговите самопризнания, е искал да заличи престъплението си, като изправи разкъсаните краища в дупките от щика, но това не е сторил само поради това, че бил сменен от поста.
  5. От показанията на свидетеля сержант Златков, е видно, че подсъдимият още същия ден вечерта го уговарял да казва, че не го е видял и че знае, че подсъдимият по време на службата си в казармата имал нервно разстройство с цел да му помогне пред съда.
  6. От заключенията на вещите лица – л. 42 от сл. дело – е видно, че разстройство на интелекта на подсъдимия не се разкрива.
  7. Подсъдимият преди смяната му от пост от следващия часови изгасил лампите в коридора.
  8. Дълго време при разпита му от ст. лейтенант Пенчев отричал да е извършил инкриминираното престъпление.

От обстоятелствата: 1. Че подсъдимият е надупчил само портретите на ръководителите на СССР и НРБ, а не и карикатурата, изобразяваща как Бонското правителство което позволява да се носят хитлериски ордени, макар че същата се намирала до самите портрети и 2. Че ударите са целенасочени – нанесени са все върху лицата на ръководителите, като няма нито един удар извън лицата им, показва, че подсъдимият по време на инкриминираното престъпление е имал ясна и определена цел – намаляване бойната способност на въоръжените сили“.

ПРИСЪДИ:

  1. На 21 юни умишлено нарушил правилата на караулната служба на пост от особено важно военно значение… Чл.чл. 360 ал. 2 от НК и 35 от СК го осъжда на една година лишаване от свобода.
  2. По същото време на същото място извършил действия против военната мощ на страната, с цел да намали бойната способност на въоръжените сили, поради което и въз основа на чл.чл. 81, пр. 1 от НК и чл. 35 от с.к. го осъжда на ДЕСЕТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, с лишаване от правото по чл. 28, т.т. 1 и 3 от НК – да бъде избираем и да упражнява професията учител за срок 12 години.

Осъден съм на 10 години. Съдът дава 3 дни за обжалване пред Върховен съд на НРБ. Щастливи сме от минималната присъда, тъй ката прогнозната бе 15 – 20 г. и решихме да не се обжалва. Прокурорът, майор Лантовски, след съдебното заседание каза: „Не съм доволен от минималната присъда, но няма да я обжалвам“.

С напредване на преговорите се променят обвинения, решения, документи.

*Решение № 696 от 1957 г. на Върховен съд на НРБ – Военно отделение:

В спомените на адв. П. Виделов: „На 25. 10. 57 г., рано сутринта - 7дни, след като бе изтекъл срокът за обжалване, в кантората ми в Пловдив, влезе лице от ДС и ми вдигна скандал. „Защо не си обжалвал?“. Заедно с него направихме обжалването и следобеда го представихме в архива на Върх. съд на НРБ – военно отделение – София…“.

Писмо с Ре г. № 1031 от 08. 05. 2014 г. от н-к на затвора – Пловдив: „Уважаеми г-н Димитър Кирекчиев…. „Датата на постъпване в затвора е 11. 07. 1957 г. с обвинение по чл. 81 от тогавашния НК”.Преведен сте в затвора гр. Плевен на 26. 10. 57 г. …Нямаме информация за причината за превода“. (док. № 27).

На 26. 10. 1957 г. – рано сутринта, ме качиха в затворническа кола. За къде и защо, не бях уведомен! Следобед в килията, в която бях настанен, дойдоха няколко цивилни и в продължение на 3-4 часа ме разпитваха (те казват „събеседвали“). Сутринта на 27. 10. 1957 г. ме закараха във Върховния съд да „събеседвам“ със съдия-полковник Таков. На излизане той каза: „Ще отпадне чл. 81… Предстои ти изпитание, на което трябва да докажеш…, че си младеж – прав, здрав и корав… Ще се срещнем във Военна болница – София“.

Писмо от н-к затвора – Плевен – изх. № 2275 от 22 май 2014 г. (док.№ 28 ): „Г-н Димитър Кирекчиев, … Приведен сте в затвора – гр. Плевен на 27. 07. 1957 г. за доизтърпяване на наказанието 10 г. лишаване от свобода по чл. 81 и 361 от НК – не окончателно присъда…“.

„Закъснението от един ден – приведен от затвора в Пловдив на 26. 10. 1957 г. и пристигнал в затвора в Плевен на 27. 10. 1957 г. е, че съм оставен да пренощувам в София за „събеседването“ ми със съдия-полковник Таков.

Светкавично: На 28 октомври 1957 г. Върховният съд – Военно отделение, с председател на съдебния състав полк. Н. Таков, заседава.

С решение № 696 от 29. 10. 57 г. на ВС (док.№ 19) - „Отменява присъда № 341 от 15. 10. 57г… – „Присъдата следва да се отмени, а делото да бъде изпратено на прокурора за доразследване“. За да се избегнат манипулациите на редовите служители от ДС и експертизата да остане в тайна за тях, в решение № 696 на ВС категорично е посочено: „…подсъдимият да се изпрати във ВОЕННА БОЛНИЦА – София за изследване“.

На 27 октомври 1958 г. вечерта съм преведен в затвора Плевен на основание чл. 81 от НК – опасен престъпник, „извършил действия против НРБ“, в раздел„предателство и шпионаж“, „със цел да намали бойната способност но въоръжените сили“. Първоначално бях настанен в килия с осъден на смърт и изживях ужаса как демонстративно пред мен извеждат затворник на разстрел (док. № 30 ).

Писмо от н-к затвора – Плевен – изх. № 2275 от 22 май 2014 г. (док. № 28):

„Господин Димитър Кирекчиев… С писмо от 11. 01. 1958 г. МВР Държавна сигурност уведомява администрацията на затвора, че: „С решение № 696 от 29. 10. 1957 г. ВС на НРБ, Военно отделение, е отменил присъда № 341/15. 10. 1957 г. … и нарежда доразследване на делото и провеждане на дългосрочно психомедицинско освидетелствуване в София. Предвид горното е наредено изпращането Ви в отдел „Следствен“ ДС – София…“.

**На основание нареждане от 11. 01. 1958 г. на МВР – Държавна сигурност, около 12 – 14. 01. 1958 г. съм взет от затвора в Плевен и приведен за два дни в Научно-изследователския психо-неврологичен институт (НИПИ) – София с директор проф. Шаранков. Един от най-добрите психиатри не само в България, но и в Европа. Преди 9-ти септември 1944 г. специализирал във Франция. За трети път от задържането ми се срещнах проф. Шаранков

Проф. Шаранков ме уведоми, че ме очаква голямото изпитание, среща със западни експерти. Той и съдия Таков ще бъдат до мен и ме посъветва какво държание да имам по време на експертизата.

*След като приключихме разговора, проф. Шаранков ми каза: „Поздрави имаш от твоя земляк, който е мой, и на полковник Таков, съсед в София – полковник Цвятко Цветков“. (б.а. – Полковник Цветков – партизанин. Роден от село Стойките, община Смолян. Майка ми, Милка, е родена също в Стойките – съседи и заедно израснахме. През 1979 г. Смолян стана окръ г. Полковник Цветков е изпратен е за зам.-председател на новосформирания Окръжен съвет в Смолян. Паметен за мен е разговор с него след освобождението ми: „Комунист съм и комунист ще си остана. Преди 9-ти септември станах партизанин, за да изгоним фашистите и България да бъде свободна. Бяхме идеалисти и имахме мечти, но сега реалностите са други… Затуй не се учудвай защо аз – комунистът, помогнах на „империалиста“ да се спаси от затвора“.

След освобождението ми: зимата – сняг около метър, започвам работа като секач на трупи към Горското стопанство – Смолян. Случайно Цветков ме среща – нарамил съм с брадва и трион. Взе ми брадвата и каза: „Димитре, утре те чакам в кабинета си“. На следващия ден отидох при него. Каза на секретарката си: „Заведи го при шефа на отдел „Статистика””. Слезнахме, чакаше ме н-к отдела Русинов. Даде ми заповед, че съм назначен за „статистик – ръководител”.

На следващия ден след разговора с проф. Шаранков, дойде разпореждане на Върховен съд. На основание тяхно решение № 696 от 29. 10. 57 г. (док. № 28 ), и заповед на прокурора на Пловдивска военна прокуратура – подполковник Димитър Вангелов Петров, аз бях преведен във Военна болница – София. Охраната бе засилена. Отцепен бе целият коридор. Съдия-полковник Таков ме уведоми – това е конфиденциална експертиза (по закон експертизата е под наблюдение на съдия). От нея зависи твоята съдба. Подписах клетвена декларация да я запазя в тайна и да не уведомя за нея никого – дори адвокатите и баща ми. Изследването е под контрола на генерал Гочев – н-к 1-во управление на ДС. Около 10 дни бях изследван от български лекари, в т.ч. и от проф. Шаранков, от западни и съветски специалисти. Стриктно спазвах указанията на проф. Шаранков. Приятно бях изненадан, че д-р Никола Узунов, но вече като старши асистент, е преминал на работа от Военна болница – Пловдив, във Военна болница – София. Връзката с адв. Видолов и баща ми бе осъществена.

(Кой е професор д-р Никола Узунов? Роден през 1923 г. в гр.Смолян. Завършва Софийския медицински факултет. След завършването работи като селски лекар в Родопите. След туй постъпва на работа като психолог във Военна болница – Пловдив. Над 50 години се занимава с психотерапия).

***********споразумението

*На 8 февруари 1958 г.споразумението за размяната ми със съветския агент е подписано. То е конфиденциално (строго секретно).

На 8 февруари 1958 г., след няколко часа „събеседване“ – разпити, проверка на моите реакции, интелектуални възможности, политическата ми подготовка, отношението ми към марксизма, комунизма и „омразния“ империализъм, кои са Маркс, Енгелс, Фройд, Малтус, Волтер, Нитце и т.н. Тъй като имах предварителна подготовка и познания по темите, на които трябваше да отговоря не срещнах в отговорите си затруднение. На въпроса каква е политическата ми ориентировка, отговорих: Документите, които са представени на тази маса, от Държавна сигурност и прокурори – те говорят. Отговор дава и факта, че на най-знаковото място на военно поделение „Секретна секция“, са намушкани портретите на първите държавни и партийни ръководители на България и Съветския съюз, а не са докоснати и намушкани карикатурите на империализма, които са поставени на видно място и т.н…

Споразумението бе подписано от чуждестранни и български представители. И до днес този момент е запечатан в главата ми. От българска страна бе подписан от генерал Гочев – началник 1-во у-ние на ДС. От съветска страна – от полковник Тимофеев и друг – името не си спомням. Подписах и аз, че давам съгласието си.

Подписах отново клетвена декларация, че за случая никъде, никога и при никакви обстоятелства няма да коментирам. Предупреден бях: подписаното споразумение е конфиденциално. При нарушаване на клетвената декларация, срещу мен ще бъдат приложени жестоки санкции.

Уведомен съм, че аз ще бъда освободен от затвора и ще отпадне чл. 81 от НК в момента, когато бъде освободен съветския агент.

Документите за тази конфиденциална експертиза, както и Споразумението и много други документи, свързани с договорките по замяната ми със съветския разузнавач, на 28 септември 1967 г. са взети от архива на КДС (док. № 3 док. № 4) и досега не са върнати. Информацията е, че те са предадени на КГБ (Комите?т госуда?рственной безопа?сности).

За да бъде размяната равностойна, а не „Кон за кокошка“, както в последствие се изрази съдия полковник Таков, затуй аз съм обвинен, третиран и осъден по чл. 81 (по тогавашният НК). Член 81 е в „Особената част“ от НК – „За престъпление против Народната република“, в раздел „Предателство и шпионаж“ и гласи: „с лишаване и от свобода не по-малко от 10 години, а в особени тежки случаи – със смърт“.

Със споразумението подписано на 8 февруари 1958 г. са запознати ограничен брой лица от висшия ешелон на властта, в т.ч. Тодор Живков. „За Тодор Живков идеята е добре дошла, защото той може да направи голяма услуга на КГБ… ( абзац – Сага за безвремие и док. № 30)“.

**За бурята, която е предизвикало „намушкването на портретите“, след години съм информиран и от Антон Югов, чийто портрет намушках през 1957 г. Антон Югов е министър-председател на НРБ до 1960 г. В последствие е свален от Тодор Живков и изгонен от всички властови позиции – изключен от БКП.

През 1978 г. получавам земя по 4-то постановление на МС в кв. Симеоново – София. Построих малка вила. По една „случайност“, тя се намира на 200-300 метра от мястото, в което е настанен (въдворен) през летните месеци – в две малки постройки, Антон Югов. За да отида до автобусната спирка, трябва да мина покрай неговата ограда. Една привечер той бе застанал до оградата. Поздравих го. Заговорихме се. Представих се – Димитър Киретчиев. „Знам – каза той – често минаваш от тук. Някога ти с щик надупчи портрета ми, сега да не ме намушкаш на живо?! Ти си смоленец. Аз съм пловдичанин. Познавам баща ти.” Покани ме – охраната се намръщи, но от любопитство влезнах в двора и седнах в беседката. Донесе ракия. До тогава си представях Антон Югов като сатрап, чудовище. Но се оказа един духовит старец. На стената на вилата му висеше китара. Неслучайно преди 9 септември 1944 г. в Пловдив е бил известен като Тони – китариста. При една от първите ни срещи каза: „Знам защо някога, като войник, си надупчил портретите ни – мразил си комунизма. Сега и аз го мразя. Защо мен бе намушкал 14 пъти, а пощади циганина Живков? Знаеш ли как той ми се присмя тогава: Тони, теб оня устовски войник четиринайсет пъти те надупчил. А мен от уважение или страхопочитание не ме докоснал…”.

Отговорих: „При надупчването на портретите започнах от Живков, тъй като той и Хрушчов бяха на най-лично място. Но тях ДС ги прикри. Другарю Югов, теб надупчих два пъти, но явно Живков те бил набелязал да те гони от министър-председателския пост и наредил допълнително да се направят още дванайсет дупки на портрета ти към моите две”.

Няколко лета имах възможност да се срещам и разговарям с Югов. Изпитваше органична омраза към Тодор Живков. И досега битува мнението, че на мен е оставил част от спомените си и документи. И да е имало нещо подобно, през годините много документи бяха насила иззети от мен. Особено фрапиращ е случаят на 03 юли 2012 г. (случаят е документиран) когато двама маскирани, рано сутринта, ме издебнаха пред вилата в Симеоново и след като допряха ножовете в мен, бях принуден да посоча хранилището с документите. Взеха и лаптопа ми. А заклинателните знаци, поставени на оградата, и до сега стоят.

На 8 февруари 1958 г. – след като се подписа споразумението - излязох от залата за преговори. При мен дойдоха съдия Таков и друго лице, което присъстваше при договарянето. Запитах го кога ще бъда пуснат от затвора. Отговори: „Не бързай. Ако се одобри споразумението за размяната и се определи датата кога руснакът ще бъде освободен от империалистите, и ти ще си на свобода. Но има и друг вариант, ако не си впечатлил твоите покровители, ще си излежиш 10 години в затвора, а има опасност да ти пришият и друго обвинение. Ако гъкнеш за това, което стана днес, може да се срещнеш и със Свети Петър…!“

Преди да приключим разговора, дойдоха придружителите от ДС, които ме бяха взели от затвора в Плевен. Свалиха ми габардиновият костюм, който бе специално ушит за мен, и отново облякох затворническите одежди.

 Моята проява с намушкване на портретите бе постигнала своята цел. Аз бях щастлив. Тя бе разбунила духовете както в България, така и в чужбина.

 *************

ВТОРИ ЕТАП: От март 1958 г. до 21 април 1958 г.

До месец март 1958 г. всички следствени действия на военните дознатели, следователи от Държавна сигурност в т.ч. от 5-то и 7-мо управление на ДС, вещи лица, съдии, прокурори, офицери и т.н., категорично потвърдили и документирали, че редник Димитър Кирекчиев е: историк, „… давайки компетентно мнение по най-различни политически въпроси от вътрешното и международното положение… Най-вече с марксистко-ленинската си подготовка, която той добре владеел, започнал да дава лош пример на останалите войници… Същевременно той прескочил и не нанесъл никакви дупки с щика си на карикатурите, осмиващи капитализма… С това той е показал своите фашистки настроения и омраза към строителите на комунизма… СМЕШНО Е ДА СЕ ТВЪРДИ, че подсъдимият е бил в състояние да не е могъл да разбира какво върши. …до тези портрети е имало карикатура на Бонското правителство, но нея не е намушкал. Факт е, че той върши това в пълно съзнание… Нанесените удари са целенасочени – те са точно върху лицата на ръководителите или върху ордените им и няма нито един удар вън от лицата им. Подсъдимият помни и разказва с най-големи подробности всичко, което се е случило във връзка с надупчване на портретите, което показва, че в момента на извършването на престъплението той ясно е съзнавал какво върши: Извършил вражески действия, с които е дал възможност да се понижи бойния дух на въоръжените ни сили и да се отклонят военнослужещите от техните преки задачи, насочвайки ги към противодействие срещу българските и съветските ръководители и в тяхно лице срещу българската и съветска държава“. „Изключен от ДСНМ”. Обвинен по чл.81 от НК.

Всички медицински експертизи до м. март 1958 г. констатират:

Присъда № 341/15. 10. 1957 г. т. 6: „От заключението на вещите лица – л. 42 от сл. дело – е видно, че разстройство на интелекта на подсъдимия не се разкриват…“. „От показанията на свидетеля – сержант Златков, е видно, че подсъдимия още същия ден вечерта го уговарял да казва, че не го видял и, че знаял, че подсъдимия по време на службата си в казармата имал нервно разстройство с цел да му помогне пред съда…”. Потвърдено е и от следователите ДС и Прокуратурата.

В РАПОРТ (док. № 20) с гриф „Строго секретно – Екз. 1, на н-к отдел 7-мо управление на ДС храна на правителството) с изх. 80/ 07. 01. 1958 г. до н-к отдел 5-то у-ние на ДС (Военно контраразузнаване) с Вх. № 68 / 08. 01. 1958 г., с резолюция от н-к 1-ви отдел на ДС (Следствен): „По време на следствието заяви, че е бил изпаднал в умствена неуравновесеност когато е извършил престъплението. Това наложи да му бъде извършена психо- медицинска експертиза, която установи, че е НАПЪЛНО ЗДРАВ. Предадохме го по чл. 81 от НК.“

На 8 февруари 1958 г., е взето решението. Ако се осъществи размяната със съветският агент, чл. 81 от НК да отпадне от обвинението. да не дослужвам и аз да бъда освободен. На Държавна сигурност е поставена нова задача – да посочи нова причина. Защо чл.81 от НК. отпада от обвинението.

Протокол от 18 март 1958 г. (док. № 17 ) на Пловдивският военен съд.

Докладчик и председател на съдебното заседание от 18 март 1958г е майор Панко Кадийски и с.з. двама старшини (Офицери отказали да участват в „маскарада“ с отпадне на обвинението по чл. 81 и затуй за с.з. са поставени двама старшини). Единият от тях е от асеновградските ми роднини.

Прокурор е подполковник Димитър Вангелов Петров – прокурор на Пловдивската военна прокуратура. (По предварително обработени канали ежедневно получавах информация и знаех какво решение ще се вземе от Военен съд – Пловдив. Уведомен бях, че прокурор Петров (Вангелов), е в течение на договорките по замяната ми със съветския агент).

Прокурор Димитър Вангелов Петров е автор на подменения Обвинителен акт с дата 20 юли 1957 г.(док. № 16), на основание на който е издадена Присъда №341 от 15. 10. 1957 г. (док. № 18).10 години лишаване от свобода по чл. 81, пр. 1 от НК. „И 1 (една) година лишаване от свобода по чл. 360, ал. 2 – за „…умишлено нарушил правилата на караулната служба на пост с особено важно военно значение“. В обвинителния си акт от 20 юли 1957 г., не е посочил име и фамилия, а само презимето Вангелов.

Преди съдебното заседание съм извикан на разговор от прокурор Димитър Вангелов Петров и съдия Кадийски. Обясняват ми, че намушканите портрети са „изчезнали“ и затуй ще отпадне чл. 81 от НК. Днешното съдебно заседание ще вземе отношение само по чл. 360 от НК – за нарушение правилата на устав караулна служба. Запитаха ме, ще подържам ли показанията, които съм дал на 9 юли 1957 г. (док. № 11), че моето действие да наруша правилата на караулната служба е в резултат на гняв и на твърдението ми, че някога съм имал „абнорни отклонения“. Отговорих: ДА. Приемам сделката, след като днес ще отпадне 10- годишната ми присъда по чл. 81 от НК. За момента чл. 360 от НК не ме интересуваше – той предвижда само до три години лишаване от свобода. Имайки предвид коварството на Държавна сигурност, целта ми бе веднага да отпадне чл.81 от НК.

Прокурор Петров (Вангелов) пред съда: „От допълнителното разследване, което е извършено, заключението на вещите лица установява се, че има извършено престъпление само по чл. 360, ал. 2 от НК, тъй като обвиняемия редник Димитър Кирекчиев като часови на пост от особено важно значение, е нарушил уставните правила на караулната служба“.

„Що се отнася до възведеното обвинение по чл. 81, пр. 1 от НК следва да бъде прекратено, тъй като липсват доказателства в това отношение, по които съображения ще следва да се даде ход на делото само по отношение на чл. 360 ал.2 от НК“. (б.а. - Изпада в „амнезия“. До преди няколко месеца ми е искал 15 – 20 г. лишаване от свобода).

Докладчикът и Председател на съдебния състав майор Панко Кадийски: „…Обвинението по чл. 360, ал. 2 от НК е обосновано от събраните по делото доказателства, които са достатъчни за предаване обвиняемия на съд. Установено е, че обвиняемия макар и да е действал в състояние на случайна гневна реакция, по силата на абнорни отклонения в нервната система, то също не може да се окачестви като напълно оневиняващо, т.е. като невменяемост. Още повече престъплението по чл. 360, ал. 2 от НК може да бъде извършено и по непредпазливост“.

„Що се отнася за обвинението по чл. 81, пр. 1 от НК то същото е необосновано. Липсват доказателства да е извършено с някаква политическа подбуда… Напротив, всички доказателства – на предварителното следствие и при доразследването сочат, че е извършено от подсъдимия в резултат на моментен силен гневен афект, който е в резултат на отклонение на нервната система. Поради което делото в тази му част следва да бъде прекратено“.

(Нито прокурор Петров, нито съдия Кадийски представят документ или експертиза, в която да е посочено „че е извършено от подсъдимия в резултат на моментен силен гневен афект” или абнорни отклонения на нервната система, а не по политически подбуди, както до този момент е потвърдено във всички документи).

„Съдът след като обсъди… се съгласява с доклада на докладчика…“. ОПРЕДЕЛИ: 1. Предава на съд… редник Димитър Киретчиев…, съгласно обвинителния акт (б.а. – това е обв. акт от 20 юли 1957 г. на прокурор Вангелов) по чл. 360, ал. 2 от НК.

  1. Прекратява делото по обвинението по чл. 81 пр. 1 от НК.

В Протокола си от 18 март 1958 г. Военен съд – Пловдив, не е посочил нито една медицинска експертиза, нито един свидетел, лекар, следовател от ДС , в т.ч. и началник 5-то, 7-мо у-ние на ДС, прокурор, съдия, който да е посочил до този момент, че страдам от абнорни отклонения и намушкването на портретите по чл. 81 е в резултат на гняв и т.н.

до 18 март 1958 г., в т.ч. и в медицинските експертизи, е посочено, че намушкването на портретите „е в резултат на политически подбуди, с „цел да намали бойната способност на въоръжените сили…“.

Единствено аз, , за да се спася от репресиите, да получа по малка присъда и да не издам съмишленици – до този момент само аз съм твърдял: „Вражеския акт“ е в резултат на гняв, нерви”. В последствие, по съвет на проф. Шаранков, съм казвал: „Някога, някой ми е казвал, че имам абнорни отклонения”.

*ДОКУМЕНТИТЕ ГОВОРЯТ

ДС е в течение, че няма да получа нито един лист от документите по делото и затуй си позволяват невероятни документални фалшификации и измами. Коментирам някои от тях.

 *************

1-ва измама: (Председател на съдебния състав на 18 март 1958 г. е съдия е Панко Кадийски). Съдия, ама не е съдия. На Димитровден (26 октомври) 2014 г., ми се обажда лицето, което ми бе дало информация къде да търся документите по моите досиета )АБЗАЦ- По една случайност, попаднах по дирите на изчезналите досиета).

Поздравява ме за именния ми ден. Срещаме се. Дава ми „Историческа справка. 120 г. от Военен съд – Пловдив“ (док. № 22) , има я в интернет. За моя изненада от тази справка разбрах, че съдия – майор Панко Кадийски в периода от 1956 г. до 1960 г. НЕ Е СЪДИЯ във Военен съд – Пловдив. За съдия във Военнен съд – Пловдив, е назначен след 1960 г. (Независимо от това за мен той е доблестен човек, който през 60-те години на м.в. предизвиква среща с мен. С риск (по негови думи) за кариерата си, ми предостави спомени, информация и неофициални документи от моите дела. Благодарение на дадените ме от него документи през 1992 г. е издадена книгата ми „Темида без везни“. По нея са заснети документални филми от БНТ, немска и белгийска телевизии. В много вестници е коментирано по случая.

След като през 2014 г. се запознах с тази “историческа справка“, си спомних думите на съдия Кадийски през 60-те години на м.в.: „Сложиха ме за съдия с нареждане да намеря причина и в срок на двайсет дни да те освободят от затвора“.

 *****************

2-ра измама: За да останат в тайна следващите манипулации и фалшивикации, Държавна сигурност ме КЛОНИРА. На 31 март 1958 г. по документи на ДС (док. № 28) съм в килията на затвора – Плевен. По документи на Военен съд – Пловдив, на 31 март 1958 г. съм разпитван на съдебно заседание и ми е прочетена присъда № 80 от Военен съд в Пловдив., (док. № 25).

Писмо от н-к затвора в Плевен – изх. № 2275 от 22 май 2014 г. (док. № 28):

„Г-н Димитър Кирекчиев. С писмо от 11. 01. 1958 г. от МВР Държавна сигурност… е наредено изпращането Ви в отдел „Следствен“ ДС – София… Видно от писмо № 1895 от 16. 01. 1958 г. на ДС, че цитираното преместване е осъществено“.

„На 27. 03. 1958 г. Затвора – Плевен Ви изпраща за явяване на дело на 31. 03. 1958 г. На 29. 03. 1958 г. Затвора – Пловдив Ви връща обратно, с оглед отпадналата нужда на съда.

Няма данни за други премествания при пребиваването в Затвора – Плевен.”

*ДС нарежда на Затвора – Плевен, да запишат невярна дата – че на 29. 03. 1958 г. съм върнат в Затвора – Плевен, и не съм преместван отново. Тоест, не е имало дело, не ми е прочетена присъда № 80, не съм присъствал на 31. 03. 1958 г. на съдебно заседание. С тази измама ДС – при необходимост, ще прикрие следващи извършени от тях документални измами. Самото съдебно заседание и издадената присъда трябва да остане в тайна.

 ДС е всесилна. Да си играе с дати за нея не е проблем.

В писмо от н-к затвора – Плевен, с изх. № 2275 от 22 май 2014 г., е посочено, че Държавна сигурност ме взема от затвора – Плевен около 12-14. 01. 1958 г. Кога съм върнат в Затвора – Плевен – В писмото не е посочено, в архивите на затвора не е записано.? В затвора Плевен съм върнат на 5 април 1958 г.

 В промеждутъка от 11 януари до 31 март 1958 г. - подложен съм на две експертизи: Едната в края на януари 1958 г., във Военна болница – София. Другата – м. март 1958 г., в НИПИ – София. (б.а. – Изключвам експертизата от м. септември 1957 г., но нареждане на 7-мо у-ние на ДС и експертизата преди 8 февруари във Военна болница – София. Логично е да ги няма в досието те са конфиденциални).

На 8 февруари 1958 г. присъствам при подписването на споразумението за размяната ми със съветския агент.

На 18 март 1958 г. присъствам на съдебно заседание на Военен съд – Пловдив.

На 31 март 1958 г. присъствам на съдебно заседание. Прочетена ми е присъда № 80.

Между 11 януари до 31 март 1958 г. имам няколко „събеседвания“ в София. Сега не ги коментирам – имам спомени, но не и документи. Очаквам да получа документи, в които може би ще има данни, че в този периос съм пътувал за някъде и със самолет…

В Затвора – Плевен, съм върнат в началото на месец април 1958 г.

 ************

3-та измама: Медицинско освидетелствуване (док. № 24). Тази измама е уникалн На ДС е наредено чрез поредици фалшификации да докаже посочат нова интерпретация за отпадането на чл. 81 от НК от обвинението. На основание – Поротокола от 18 март 1958 г., чл. 81 от НК отпада от обвинението с това отпада и присъдата ми от 10 г. лишаване от свобода. Разпредено е да бъда осъден само по чл. 360, ал.2 от НК.

Следващия ден на 19 март 1958г съм приведен в Научно-изследователския психоневрологичен институт (НИПИ) – София, с директор проф. Шаранков за нова, поредна медицинска експертиза.

След час в болничната ми стая дойде проф. Шаранков. Запитах го: Защо нова експертиза, и то при Вас, а не както е разпредено в Решение № 696/29. 10. 1957 г. на Върховен съд – Военно отделение „… подсъдимият да се изпрати във Военна болница – София, за продължително изследване и тя да бъде назначена от военна прокуратура, а не от ДС…”.

Отговорът на проф. Шаранков: „Решение № 696/29. 10. 1957 г. (док. № 19) на Върховен съд е задължително и то е изпълнено от Военна прокуратура – това бе експертизата, която бе извършена във края на януари във Военна болница – София, в която участвах аз и чужденци. Но тъй като януарската експертиза бе конфиденциална явно, тези които са разпоредили на следователя от ДС, капитан Славчев, за нова експертиза, не са в течение, че такава е била назначена от Военна прокуратура още през месец декември 1957 г. Сега търсят причина, как пред войниците да оправдаят евентуалното ти освобождаване от затвора. Експертиза която сега ще направим, няма отношение към намушкване на потретите и чл. 81 от НК тъй като ти си оправдан за това деяние. Тя е необходима за останалото ти обвинение по чл. 360 от НК – за нарушаване като часови на правилата за караулна служба.

Показа ми постановление за назначаване на медицинска експертиза от 14. 01. 1958 ( док. № 23), подписано от капитан Стоян Славчев – следовател от Следствения отдел на ДС, за назначаване на дългосрочна медицинска експертиза, в която съгласно НПК капитан Славчев поименно е посочил: „За експерти назначавам: а/Проф. Емануил Шаранков б/ Д-р Василева в/ Д-р Коларова”.

(б.а. – С това постановление и медицинската експертиза съм запознат от съдия Кадийски в началото на 60-те години от м.в. С тези документи през 1992 г. съм запознат и от капитан Стоян Славчев. През 1991 г. излиза от печат книгата „Темида без везни”. Случайно попада в ръцете на капитан Славчев. Вижда абзаца, посветен на него (Абзац: Къде си капитан Славчев ). Открива ме в редакцията. Иска автограф и да запиша, че този откъс се отнася за него).

Направени ми бяха изследвания в НИПИ от назначените експерти – а/Проф. Емануил Шаранков б/ Д-р Василева в/ Д-р Коларова – на основание постановление на капитан Славчев с дата 14. 01. 1958 г.

Професор Шаранков представя медицинската експертиза на съдебно заседание на 31 март 1958 г. Заседанието скандално е прекратено. Следователят майор Николов и подполковник Ризов от ДС след съдебното заседание вземат решение неудобната за тях медицинска експертиза на проф. Шаранков да я подменят в досието. Тъй като нямат право и правомощие да назначат законно друга експертиза, създават фалшификат. От досието през м. април 1958 г. е извадена медицинската експертизата на проф. Шаранков и след 21. 04. 1958 г. е подменена със „Съдебно – медицинско освидетелствуване“.

**ПОДМЕНЯТ ИМЕНАТА на местото на назначените лекари от капитан Славчев, в постановлението от 14. 01. 1958 г. – а/Проф. Емануил Шаранков б/ Д-р Василева в/ Д-р Коларова. И на тяхно място в „съдебно-медицинско освидетелствуване“ поставят: „… д-р Иванов, д-р Кокошкарова и д-р Манолова”. За да бъде измамата пълна, записват: „…въз основа Постановленията на следователя капитан Стоян Славчев, следовател от следствения отдел на ДС от 14. 01. 1958 г.

Тъй като новото „Съдебно-медицинско освидетелствуване“ е фалшификат, в него не е посочено на коя дата е бил прегледа и на коя дата то е съставено (днес ли е съставена или преди 10 – 15 – 57 години, или по време на детството ми?!). Няма бланка, печат, изходящ номер на болничното заведение. На кое основание и законно разпореждане е извършена.

Ако бе съставена преди присъда №80/31. 04. 1958 г., а не след освобождението ми, щеше да има дата на съставяне и щеше да бе отразена в присъда №80.

Не е спазен НПК, Решение № 696/29. 10. 1957 г. на Върховен съд – Военно отделение, 7-мо у-ние на ДС. В „Съдебно-медицинско освидетелствуване“ (док. № 24) не е извършена съгласно Постановлението на капитан Стоян Славчев дългосрочна медицинска експертиза – в ред 5-ти е посочено „ПРЕГЛЕДАХМЕ.

В средата на м. април 1958 г. в Затвора – Плевен, идват д-р Иванов, лекарка и следователят от ДС майор Николов. Отново пред тях издекламирах защитната си реакция, че действието ми е в резултат на гняв. В продължение на 2-3 часа в затворническата болница ми правят преглед.

Затуй в „Медицинско освидетелствуване“ не е посочено, че е извършена дългосрочна медицинска експертиза, а е посочено „ПРЕГЛЕДАХМЕ”. Тъй като „освидетелствуване“е изготвено през Април и е нелегално – на него няма дата кога е съставено, без печат, бланка и изходящ номер и не е открита в архива на НИПИ. Има уверение, че втория подпис не е на лицето посочено в тази експертиза.

Независимо от натиска на ДС, лекарите остават верни на Хипократовата клетва. Правят всичко възможно да ме спасят от затвора, но да запазят моето достойнство с констатацията и да омаловажат „абнорни отклонения“ констатират:

„При психичното изследване болния се показва жив, коректен и съответен. Не се установява психопатологична продукция. Мисловния процес протича правилно. Интелект и памет не смутени”.

„Соматичното изследване в к–ката не дава отклонение от нормата. Особеностите отбелязани при неврологичния статус, не излизат извън функционалните отклонения…”.

(За такова „Съдебно-медицинско освидетелствуване“ мечтаех преди посписването на споразумението от 8 февруари 1958 г.).

*********

В„Медицинско освидетелствуване“ е посочено: Инкриминираното деяние трябва да бъде преценено като резултат на силен гневен афект, избухнал по отношение на неговия отдельонен командир, който афект освидетелствуваният, породи абнорните особености на своята нервна система, генерализира до степен да прояви агресивна реакция спрямо всичко заобикалящото го. Факт е, че освидетелствувания многократно в миналото е давал подобни гневни избухвания и че той бил в обтегнати отношения със своя отдельонен командир и непосредствено преди постъпването му е имал някаква среща с него, прави разбираема гневната реакция, която той дава при среща с командира си по време на самия караул”.

Досието е налице, никъде по никакъв повод отдельоният (предполагам, че се отнася за Златков) не е посочил, че в деня на караула сме се срещали. В този ден той е на учение и извън поделението.

 „По данни на експертизата (б.а. – Не е посочено по коя експертиза) и по данни на некои от свидетелите се вижда, че освидетелствувания още като ученик… той се проявява като нервен, избухлив, неудържим в афектите си. (Досието е налице, няма свидетел, който да е потвърдил това). Посочен е случая: Димчо Базлянков разказва за един случай, при който при получаване на двойка (несправедлива оценка) в гимназията, освидетелствуваният скъсал тетрадката пред целия клас. Този случай е потвърден от директора на гимназията“. Вярно, скъсах тетрадката, но Димчо е посочил – „при несправедлива оценка”. Изказът на Димчо не е докрай записан. На въпроса ми защо двойка, учителката ми отговори: „Защото хулиш колективизацията и социалистическия строй”. Демонстративно скъсах тетрадката и с това спечелих уважението на съучениците си. Всеки нормален човек, уважаващ себе си, би го направил при несправедлива оценка. Директорът на гимназията ми намали поведението – не за скъсаната тетрадка, а заради политическите ми виждания. Посочено е: „…Като войник… често е влизал в разпра с другарите и командирите“. Командирите са посочили „при политически спорове“. Посочено е: „Освидетелствувания също разказва… като учител веднъж в гневен афект счупил няколко стъкла и една брава в училището“. За брава никога не съм казвал. Тъй като по цялото време на следствието поддържах, че намушкването на портретите съм извършил в резултат на нерви, трябваше да измисля нещо, че нервите не ми са от вчера и си измислих, че съм счупил прозорец. Следователят от ДС майор Николов е ходил в село Ряка да разпитва за случая и да търси свидетели срещу мен. Но никой, дори и партийният секретар, не е потвърдил за счупените стъкла или за моя лоша проява“.

„Освидетелствувания“ разказва, „Друг път при спречкване с младежи е изпаднал в силен гневен афект и нанесъл жесток побой на единия от тях, за което сега твърди, че няма запазен спомен за това“. Измислица на майор Николов от ДС. Досието е налице – няма свидетел, който да е потвърдил този факт. Посочено е, че аз казал, че съм нанесъл жесток побой, а е добавено „за което сега твърди, че няма запазен спомен за това“.

Доктор Владимир Иванов. Пред немска и белгийска телевизия, и журналистка от БНТ през лятото на 1990 г.: „От ДС искаха да го изкараме луд, а и Киретчиев и адвокатите искаха да бъде оправдан, че като часови е нарушил устава за караулна служба. През април 1958 г. го прегледахме. Но как да го изкараме психично болен при неговата добра психика? Записахме, че се поддава на гневни реакции, абнорни особености. Възползвахме се от това, което самия той е казал при следствието – но има ли човек, който да не се разгневява… Искахме да му помогнем. За нас бе ясно, че от тази негова проява, се възхищаваха много хора”.

След освобождаването ми през 60-те години на м.в. гостувам на Иван Ранков в София. Ранков ме запознава с д-р Иванов. Оказва се, че те са роднини.

Д-р Иванов е приел да направи „освидетелствуване“ на основание устно разпореждане на подполковник Ризов. (Имал роднина интерниран в Белене и те му обещали, че ще го освободят).

********

Протокол от 18 март 1958 г. (док. № 21) на Пловдивският военен съд. ОПРЕДЕЛИ:

  1. Предава на съд… редник Димитър Киретчиев от поделение 50 030 – Устово, съгласно обвинителния акт (б.а.- Това е обв. акт от 20 юли 1957 г. на прокурор Вангелов) по чл. 360, ал. 2 от НК.
  2. Прекратява делото по обвинението по чл. 81 пр. 1 от НК.
  3. Съдебното заседание да се проведе в гр. Устово, за което да се призоват… а именно: редник Димитър Киретчиев…

На 28. 03. 1958 г. съм приведен в ареста на поделението – Устово. На следващия ден съм върнат в затвора – Пловдив. Причината да бъда върнат – в поделението – Устово, е стигнала мълвата, че съм оправдан по чл. 81 и войниците, вместо да са възмутени, с радост приели новината. С блажна боя в Смолян е написано „Ние сме с теб…”.

Присъда № 80. На 31 март 1958 г. Военен съд – Пловдив, започва ново съдебно заседание. Пловдивският военен съд трябва да се произнесе само по чл. 360, ал. 2 от НК. На съдия Кадийски е наредено (по негови думи): „През м. април ти трябва да бъдеш освободен“.

Военен съд – Пловдив, трябва да се произнесе само по чл. 360, ал. 2 от НК.

В залата са допуснати само адвокатите и майка ми – баща ми не е допуснат.

Под формата на слушатели (наблюдатели) на съдебното заседание присъстват полковник Ризов и майор Николов от Държавна сигурност (те не са запознати със споразумението от 8. 02. 1958 г.). Предният ден в килията на затвора – Пловдив, идва изнервен майор Николов и ме заплашва, че присъдата ми, която съм получил на 15 октомври 1957 г. – „по чл. 360 от НК – една година лишаване от свобода“ – ще стане на три години. Той е в стрес. Девет месеца доказва, че съм враг и съм закован по чл. 81 от НК. Изведнъж някой изхвърля неговите доказателства и аз трябва да бъда освободен.

С адвокатите ми решаваме да поддържам старата си „защитна теза“.

**Протокол от съдебното заседание на Пловдивски военен съд от 31 март 1958 г. ( док. № 25 ).

Председател на съдебния състав отново е майор Панко Кадийски. (В „Историческа справка – 120 г. Военен съд – Пловдив“ е посочено, че през 1958 г. той не е съдия във Военен съд – Пловдив (док. № 22), има я в интернет.)

На разпита издекламирах старата си защитна реакция, която бе отрепетирана от преди задържането ми и която подържах от деня на задържането ми.

Свидетелите Георги Томов – приятел на баща ми, и Стоян Славчев казаха почти това, което са казали на съдебно заседание на 15 октомври 1957 г. (док. № 17). Свидетелят Славчев отново направи невъзможното да ме спаси. Допълни: „Той беше в много лошо състояние. Беше много пребледнял“. Но на 15 октомври 1957 г. бе посочил: „Когато смених подсъдимия не ми направи впечатление да е ядосан или уморен”. „Него много го гонеше отделионният му командир, за което той не беше виновен, а виновен беше отделионния командир, защото вземаше пари от подчинените и беше си загубил авторитета”. С това той обясни лошите ми отношения със отдельонния ми командир сержант Златков.

Разпитан бе и сержант Златков – вече цивилен, преминал на работа в МВР. Потвърди, че на 21 юни 1957 г. не сме се срещали, тъй като е бил на учение с поделението. Потвърди това, което е казал като свидетел №3 на 15. 10. 1957 г. (док. № 17).

Професор Шаранков представя медицинската експертиза, направена от а/Проф. Емануил Шаранков б/ Д-р Василева в/ Д-р Коларова – назначени от капитан Славчев от ДС с постановление от 14. 01. 1958 г.

Прокурор е майор Марин Лантовски, взе думата. През 1957 г.той ми иска максималната присъда по чл. 81 от НК. През м. юли 1957 г., заедно със следователя на ДС Николов, провеждат разпит с помощта на колан и юмруци. Сега съдът трябва да се произнесе само по чл. 360 , ал.2 от НК. Прокурорът майор Марин Лантовски е амбициран, че се изплъзвам от ръцете му. Коментира в обвинителната си реч и отпадането на чл. 81 от НК с мотива: „…По силата на известни лекарски експертизи, изследвания… е прекратила делото по този текст“ и подсъдимият е останал да отговаря само на обвинението му по чл. 360, ал. 2 от НК“.

Адвокатите напомниха, че това съдебно заседание не третира чл. 81 от НК, а само чл. 360, ал. 2 от НК. Поискаха да се запознаят с тези „ИЗВЕСТНИ“ лекарски експертизи. Оказа се, че в папките има само две медицински експертизи. Едната от тях е проведена през м. юли 1957 г. във Военна болница – Пловдив, – по нареждане на прокурора майор Марин Лантовски. На основание на която в Присъда 341/15. 10. 1957 г. стр. 2, т. 6 е посочено: „От заключение на вещите лица – л. 42 от сл. дело – е видно, че разстройство на интелекта на подсъдимия – не се разкриват” (док. № 18). .

Самият прокурор майор Марин Лантовски в обвинителната си реч на 15. 10. 1957 г. е посочил (док. № 17): „Към делото има писмено заключение на трима лекари, в което се говори, че в състоянието в което е бил подсъдимия не е било такова, че да не може да ръководи постъпките си. Установено е, че той е напълно нормален човек“. На майор Марин Лантовски са думите „Смешно е да се твърди, че подсъдимия е бил в състояние да не могъл да разбира какво е вършел…”.

Втората експертиза се откри на л. 93. Тя е на проф. Шаранков, която е категорична „…няма психически отклонения…“. В последствие през април 1958 г. експертизата на проф. Шаранков е подменена (абзац- 3-та измама: Медицинско освидетелствуване и (док. № 24 ).

Съдия Кадийски обяви: Димитър Кирекчиев… „Осъжда се по чл. 360, ал. 2 от НК”. „Действащата присъда по чл. 360, ал. 2 от НК от една (1) година, е намалена на десет (10) месеца“. Настана смут. Майор Николов от ДС скочи. Взе папките и пишещата машина и заедно с полковник Ризов ги понесоха навън. Съдебното заседание бе прекратено. В резултат на което Протоколът от съдебното заседание не е приключен на 31 март 1958 г.

 **********

**Протоколът от съдебното заседание не е удобен за ДС. Трябва да им се даде време да направят корекции по него.

Съдия майор Панко Кадийски коректно е записал това, което му е наредено от ДС – „…и протокола ще бъде изготвен на 1 април и до 4 април могат да се ПРАВЯТ ПОПРАВКИ по него”.

Това дава възможност на ДС през м. април 1958 г. да коригират протокола. Протоколът е преправен. Оставени са разпитите само на двама свидетели – Славчев и Томов. В поправката изчезват свидетелските показанията на сержант Златков, на прислужника на училището в село Ряка – Метко Кехайов, и на самопоканилия се за свидетел майор Николов… Направени са текстови поправки на казаното от прокурора, съдията, свидетелите, адвокатите и от самия мен.

Изчезват и показанията на проф. Шаранков, който е представил законно съставената „медицинска експертиза“ и обосновката за нея.

Срокът за обжалване на присъдата пред Върховен съд е 3 дни.

Датата, на която съветският агент ще бъде освободен, е определена. (Но за да бъде освободен, на определената дата трябва да се освободи и Керетчиев).

**Върховният съд (съдия Таков) е взел превантивни мерки, ако на 31 март 1958 г. съдебното заседание на Военен съд – Пловдив, се провали или обжалва, Върховният съд на 7-я ден веднага да поеме делото, да издаде присъда не за намушканите портрети, а само чл. 360, ал.2 от НК – затуй,че като часови на пост съм нарушил правилата на караулната служба. Тя трябва да бъде в такъв размер, че Димитър Кирекчиев да излезе от затвора в деня когато съветския агент напусне Франция.

В протокола от 31 март 1958 г. съдия Кадийски е посочил: На страните се съобщи също така, че ако присъдата бъде обжалвана, делото ще се РАЗГЛЕДА ВЪВ Върховния съд – Военно отделение НА 11 АПРИЛ 58 година, без да им се изпращат отделни съобщения, нито ще се публикува насрочването му в „ИЗВЕСТИЕ“.

**Прецедент: Върховният съд определя дата за разглеждане на обжалване по дело, преди да е проведено съдебно заседание и преди да е издадена присъда. Тя трябва да остане в тайна и да не се „публикува насрочването му в „ИЗВЕСТИЕ“.

Такива светкавични изпълнения на Върховния съд, свързани с мен и съветския агент, не са случайни и не са за първи път. На 25. 10. 57 г., рано сутринта адв. П. Виделов внася обжалване във върховния съд. Светкавично, след три дни, на 28 октомври 1957 г., Върховният съд – Военно отделение, с председател на съдебния състав полк. Н. Таков, заседава. С решение № 696 от 29. 10. 57 г. на ВС – „Отменява присъда № 341 от 15. 10. 57 г. (абзац – Решение № 696 от 1957 г.).

**На 31 март 1958 г. делото е прекратено. Присъда и мотиви по нея не са прочетени. Протоколът от съдебното зоседание трябва да се преработи; в Присъдата датата на освобождаването ми трябва да бъде в сихрон с освобождаване на съветския агент; да се състави нова медицинка експертиза и т.н.

За целта Държавна сигурност трябва да докаже, че на 31март 1958 г. не е имало съдебно заседание и аз не съм присъствал на него.

По документи на ДС, на 31 март 1958 г. не присъствам на съдебното заседание в Пловдив. На този ден аз съм в килията на затвора – Плевен. (абзац – 2-ра измама).

В писмо от н-к затвора – Плевен, с изх. № 2275/ 22 май 2014 г., е посочено: „На 27. 03. 1958 г. Затвора – Плевен Ви изпраща за явяване на дело на 31. 03. 1958 г.

На 29. 03. 1958 г. Затвора – Пловдив Ви връща обратно, с оглед отпадналата нужда на съда”.

Няма данни за други премествания при пребиваването в Затвора – Плевен.

ДС нарежда на Затвора – Плевен, да запишат невярна дата – че на 29. 03. 1958 г. съм върнат в Затвора – Плевен. При справка да не мога да докажа, че съм присъствал на „цирка“ на 31. 03. 1958 г. ДС е всесилна. Да си играе с дати, за нея не е проблем.

Ако не бе провокацията на майор Николов, трябваше веднага да бъда освободен.

От съдия Кадийски съм уведомен, че той е подписал Присъда № 80 след освобождението ми. Съгласувана е с ДС. И съобразена с подмененото „Медицинското освидетелствуване“.

Въпреки натиска на ДС, в мотивите е заложил неща, които при справка с фактите ще се окаже, че не отговарят на истината и винаги могат да се опровергаят. (Съдия Кадийски бе убеден, че ще дойде време, когато този строй ще изчезне).

В мотивите на присъда № 80 от 31. 03. 58 г. е записал, че единствената причина да извърша престъплението и да наруша „устав караулна служба“ е гневът ми към отдельонният ми командир. Цитирам: „…Подсъдимият Киретчиев знаел много добре задълженията си по устава на гарнизонната караулна служба и съзнавал важността на значението на поста си. Въпреки това когато в 14 часа е бил поставен часови на пост, той нарушил правилата по горния устав… Така той забелязал през прозореца на плаца отдельонният си командир към когото имал лоши отношения. Последния му се засмял поради което, подсъдимия силно се нервирал”.

Друга причина да се нервирам, за да наруша „устава на караулната служба“, в резултат на което да намушкам портретите – в присъда № 80 не е посочена.

Ако не е минал отдельоният през плаца, нямало да се разгневя, да изпадна в абнорни отклонения и да наруша „устав караулна служба.

Съдия Кадийски знае, че „Секретна секция“ е затворено помещение. Отрязък от коридор, от него видимост към плаца няма. Затуй е посочил плаца.

Името на отдельония командир, който ме е разгневил, не е посочено. Предполагам, че се отнася за Златков. Нито аз, нито Златков е посочил, че той е минал през плаца и съм го видял или той ме е видял. Доказано е – поделението е на учение. Отдельонният командир – също. Върнал се в поделението след 19.00 часа. Няма физическа възможност да се срещнем между 14 и 16 часа.

„Секретна секция“ е на третия етаж, как ще чуя, че някой се засмял, от 12 метра височина?!

„Подсъдимият признава извършеното от него деяние, обаче се стреми да обясни същото с особено състояние на нервната система в която изпаднал в този момент… Съдът не дава вяра на тези му обяснения. Така видно от показанията на свидетеля Томов, подсъдимия не е бил в състояние на липса на съзнание…“.

„При съдебното – медицинско изследване на подсъдимия, се сочи, че има абнорни отклонения в своята нервна система, която се изразява в гневна реакция“. В заключението обаче се казва, че същите не го оневиняват, тъй като не може в случая да се говори за невменяемост, обаче тези моменти на афект следва да се имат предвид при определяне степента на неговото наказание. Така че съдът приема, че подсъдимият при извършване на горепосоченото деяние, макар и да е бил в болезнено афектно състояние на невменяемост, а е съзнавал същността на вършеното от него.“

„С това свое деяние, подсъдимия е извършил престъпление по чл. 360, ал. 2 от НК. Това е необходимо за неговото поправяне, тъй като в службата си се проявявал като недисциплиниран войник и често бил наказван, а също така и за указване предупредително въздействие на присъдата по отношение на останалия войнишки състав на поделението.

ПРИСЪДИ: „Признава… Димитър Керетчиев… ЗА ВИНОВЕН, в това… че е нарушил уставните правила на караулната служба на пост с особено важно военно значение… поради което на основание чл. 360, ал. 2 от НК го осъжда на ДЕСЕТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА“.

*На 21 април 1958 г. в 9.00 часа съветският разузнавач на име Леонид е качен на самолета в гр. Лион, Франция. На същия ден, 21 април 1958 г., на 10-тия месец от задържането ми, в 11.00 часа аз съм освободен от Плевенския затвор. Член 81 от НК е отпаднал от обвинението ми.

През 1992 г. Леонид дойде в България и се запознахме.

**На 21 април 1958 г. сутринта ме извикват при началника на затвора. Съобщават ми, че съм свободен. Качват ме на кола „Варшава”. Придружава ме представител от ДС на име Иван. В Пловдив спираме, провежда се разговор с участие на чужденци. Вечерта се прибирам при родителите ми в Смолян.

На 22. 04. 1958 г. сутринта ми е наредено да се явя при командира на бригадата в Смолян- Генерал Неделев – Чочоолу. След разговор с Чочоолу, преди да се кача на градския рейс за Устово, минавам през канцеларията на Иван Ранков. Там е и баща ми. Обясних им за неприятния разговор с Чочоолу и опасностите, ако остана да дослужвам в Устово. Баща ми звъни на полковник Цвятко Цветков. Обажда се и генерал – ако се не лъжа, Русев или Русков се казваше. Нареди да се прибера вкъщи и на 27. 04. 1958 г. да бъда в поделението – Устово. Продиктува каква молба да направя до щаба на армията в Пловдив и до Министерството на отбраната. Написах. Баща ми и Ранков веднага заминаха за Пловдив и София да занесат молбата ми. На 27. 04. 1958г отивам в поделението – Устово. Получавам требване и отивам да дослужа във военно поделение в гр. Шипка. Поделението имаше за задача да охранява исторически паметници на връх Шипка, църквата на гр. Шипка, Шейново…, където давам наряд.

Ако имаше и най-малко съмнение за абнорни отклонения или имаше подписана такава диагноза от лекари, по закон веднага щях да бъда освободен от военна служба и нямаше да дослужвам. А след уволнението да бъда зачислен в запаса и да боравя с оръжие.

УДОСТОВЕРЕНИЕ № 511 от 30. 07. 2013 г. (док. № 29) на Държавния военноисторически архив – Велико Търново. „Димитър Киретчиев роден 1937 г. от гр. Смолян е бил на наборна военна служба в частите на армията от 20. 11. 1956 г. до 20. 06. 1957 г. и от 22. 04. 1958 г. до 26. 04. 1958 г.,… на която дата със заповед… на командира на под. 50 030 – Устово, е уволнен от поделението и е отразено, че „ще дослужи службата си в трудово поделение“ без да е посочен номер и местостоянка на поделението.

(б.а. – В удостоверението не е посочено къде съм бил от 20. 06. 1957 г. до 22. 04. 1058 г. – войник или арестант). По нареждане на отмъстителния Чочоолу, командира на под. 50 030 – Устово, вместо да отрази номера на войсковата част, където ще дослужвам, е записал в „трудово поделение“.

„В наборната книга (това е архива на Военното окръжие – Смолян) на родените 1936/1937 г. от Смолянска околия“ срещу името Димитър Киретчиев е отразено, че е зачислен на наборна служба на 20. 11. 1956 г. и е „уволнен на 28. 10. 1958 г. без да е посочено поделението от което е уволнен“.

(б.а. – В архива но Военното окръжие – Смолян, въобще не е посочено, че в периода от 20. 07. 1957 г. до 22. 04. 1958 г. не съм войник, а арестант).

Ще помоля тези, които си спомнят, тези, които са изживели кошмарите на терора по време на комунизма, да изпратят спомените си на d.kirekchiev@daker.biz. Желателно е те да са подкрепени с документи, които ще направя публични чрез интернет. За да оставим спомен на поколенията, които идват след нас.

Ако в остатъчното досие, което получих на 15 юли 2013 г. от „Комисията на досиетата“, има запазени документи с гриф „Строго секретно“, се дължи на съдия майор Панко Кадийски. Дори и в онези тоталитарни времена, чувството за справедливост не го напусна. През 60-те години на м.в., чрез адвоката ми Видолов, той предизвиква срещи с мен. От него получих нелегално копия от незаверени документи и информация, свързани с моите дела с думите: „Да се знае, да се помни и от поколението, което ще дойде след нас”. Казаното и спомените на съдия Кадийски ще посоча във второто допълнително издание на „Темида без везни“.

Историята не свършва до тук. Държавна сигурност в ония времена бе всесилна. Един път, ако попаднеш в нейните лапи, тя те преследва до гроб. Очаквам да получа нови документи. В тях историята, посочена до тук, бледнее пред новите факти – тях ще ги посоча в следващата справка.

С уважение: Димитър Кирекчиев

(В някои от документите съм посочен като Димитър Киретчиев. В други Димитър Киречиев, Димитър Киретччиев).

Сега по паспорт съм Димитър Атанасов Кирекчиев. В Обвинителното заключение на ДС по сл. дело № 11 от 1957 г. съм посочен като Димитър Киретчиев. В присъда № 341 от 1957 г. -Димитър Киреччиев. В кръщелното съм записан Димитър Киречиев. До преди 10 ноември 1989 г. бях принуден да работя само в строителството. След 10. Ноември 1989 г. регистрирах рекламно-издателска фирма „ДАКЕР“ ЕООД. Издавах вестник, както и поредица от справочници и каталози. Сега, когато съм на 78 години, се опитвам да наваксвам това, което пропуснах в младите си години. Димитър Кирекчиев е издател и главен редактор на списание „Туризъм и отдих“, на справочника „София – европейска дестинация” и поредица от други издания. „Дакер“ ЕООД е собственик и на шест електронни сайта.

Ще помоля тези, които си спомнят, тези, които са изживели кошмарите на терора по време на комунизма, да изпратят спомените си на d.kirekchiev@daker.biz. Желателно е те да са подкрепени с документи, които ще направя публични чрез интернет. За да оставим спомен на поколенията, които идват след нас.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>